Tuesday, September 26, 2017

Малките прашинки



Етоооо вече за пореден ден се събудих с най-истинската усмивка, която имам, прегърнат от...положителност. Разсънвах се. Като че ли напоследък малкосънието ми беше абсолютно достатъчно и приятно. Чувствах се по-свеж от всякога и си казах :
- Днес май пак ще се разходя до ресторанта да проверя как е той.
Силно се надявах още да си е там и да не се е срутил след толкова време. Липсваше ми. Въпреки че не спирах да мисля за него не го бях посещавал от неизвестно време. Странно, че не бях изпитвал нужда, а точно днес исках ама наистина много да ида там. Речено сторено. Станах, потърках очи, погледнах въпросително сутринта и ѝ се усмихнах. Знаете ли какво? Тя ми отвърна със същото! Изведнъж като по чудо(сутрините не съм от най-емоционалните дишащи) огромно количество жизнена енергия рукна в мен. Пуснах си музика, свих си една вкусна тютюнка и докато си пълнех вода в джезвето си тананиках, танцувах си, правех някакви физиомутри в огледалото, даже ми стана смешно по едно време от целия тоя цирк, който сам си създавах в къщурката. Толкова приповдигнат, толкова сияещ от плюсове, толкова...щастлив. Брех, Иване, можело значи! Защо загуби толкова време преди? Защо си причиняваше всичко това? Защо се въртеше там долу и не искаше да излизаш от там? Виж само колко по-добре може да бъде! Виж всъщност колко ти отива усмивката! Виж се! Виж се бе, човече! Не се ли харесваш повече така? Никога повече не слизай там! Никога...
Да. Обичайните саморазговори, които провеждах доста често на по тютюнка със себе си. Седнах на пейката на терасата, запалих миналото, отпих настоящето, преглъщах бъдещето. Първото гореше и го изтръсквах в пепелника където му е мястото, второто беше толкова сладко и топло, третото протичаше в мен с такава благина, благина която бях забравил колко приятна може  да бъде. Със Сутринта си лафихме, смеехме се, прегръщахме се, целувахме се. Ей така – небрежно и плахо. Тя ми разправяше забавни истории, аз наблюдавах в захлас всяко едно движение на устните ѝ и нямах търпение да ѝ ‚запуша‘ устата с поредната топла целувка и тя да ми отвърне с широкозъбка. Да, аз бях най-щастливия човек да се събудя с такава Сутрин – Сутрин, която отнема целия негативизъм от теб и прави невъзможното, а именно да се почувстваш човека, който искаш да бъдеш. След всичкото това време, което прекарахме, аз я изпратих на работа -  да събужда останалите хора. Изпратих я до пред къщурката ми, прегърнах я за последно този ден, целунах я по слънчевото чело и ѝ пожелах прекрасен ден. Съзерцавах я как бавно, бавно потегляше на сутрешното си пътешествие. Запалих поредната, издишах гледайки небето и си казах :
- Приятен път, Сутрин! Дари и другите с това, което даряваш и мен! Всеки го заслужава!
Хвърлих последен поглед към отдалечаващия се силует, пуснах лека усмивка и се прибрах.
Вкъщи ухаеше много приятно на отишлото си. Поех дълбоко от аромата, въздъхнах, усетих отново онзи прилив на енергия и тръгнах да се подготвям за кракоходката до моето местенце. Пътят си беше все същия – осеян със старпознайните сиви хора и между тях тук таме някой по-цветен, който се отличаваше от тях. Ей така им казвах ‚Здрасти, човече!‘ и те също ми отвръщаха с това. Що пък да трябва да познаваш някого за да му кажеш нещо такова? Този път направо долетях до ресторанта.
-          Брех, мамка му! Жив е бе! След толкова време все още е свеж! Чудесно, момчето ми! Радвам се че си издържал ударите на времето. Браво!
Докато гледах творението си, почти се разплаках от щастие, че все още го има и ме чакаше. Отключих вратата, звънчето иззвъня. Е, да всичко естествено беше в прах и паяжини, но...непокътнато. Запретнах ръкави и крачоли, яхнах метлата, пуснах си малко музика и затанцувах напред назад. Божико, колко кочинка беше вътре! Въпреки това с подсвиркване и ентусиазъм, съвсем чинно си чистех в ритъма на мелодиите, които излизаха от джубокса. Метлата ми беше микрофон, света – сцена. Абе възгордях се по едно време да си призная. Звуците, които излизаха от устата ми сигурно не бяха най-доброто нещо, което можеше да се чуе, но не ми пукаше.
Не мина много време и звънчето иззвъня втори път. Влезе едно къдраво и с големи очи. Забих и си изпуснах почистващия уред. Поизтупах се, пооправих си косата и тръгнах към клиента си да се здрависаме. Естествено се спънах няколко пъти в разстояние от един метър(мисля че единия ми зъб се клати), но все пак стигнах успешно.
-          Здрафей! (тук май вече окончателно разбрах, че съм вече с 31 зъба)
-          Здравей. Минавах случайно от тук, чух някакви странни гласови звуци, които наподобяваха син кит в размножителния период и реших да се отбия да видя кой по дяволите ги издава. Ти ли беше?
-          Ъм...да. Толкова зле ли беше?
-          Покъртително ужасно беше, да. Нищо не става от теб като певец, но пък виждам, че си си спретнал доста приятно местенце. Похвално.
-          Нека ти предложа нещо за пиене.
Побързах с предложението за да може клиентеца да се отърве възможно най-бързо от това, което е достигнало до ушите му. Сипах два чая и ги занесох на обичайната маса до прозореца, който гледаше към улицата.
-          Тютюнка?
-          О, да с удоволствие. Обичам ги.
-          Така ли? Страхотно. И аз.
Разговаряхме за какво ли не. Даже не мога да опиша нещо конкретно. Не спирахме да се смеем през цялото време. Ах, какъв беше нейния! Цялото помещение ехтеше и аз не можех да спра да го слушам. Доста често хвърляше и добрепознатия поглед-камшик от оня филм The New Guy, което допълнително вкарваше епичност в историите ѝ. Не спирах да я наблюдавам, а и не можех. Беше ми прекалено интригуващо всяко едно нещо, което споменеше и не исках да изпусна нито част.  Интересното беше, че въпреки на пръв поглед абсурдните истоии, на които бях свидетел, имаше и моменти в които разговаряхме за предишните ми проблеми и тя ги разбираше. И то перфектно. Знаете ли всъщност какво направи? Не подходи с типично съжалително разбиране на повечето хора, а ми се накара едно хубаво и даже по едно време почна да се смее на тях. За части от секундата се чудех дали не ми се подиграва, но в следващия момент си казах :
-          Да, от това имах нужда. Някой да ми се изсмее в лицето и да ми каже, че всъщност всичко това си е за смях, а не за сълзи.
‚Ха-ха‘ проблемите започнах да си ги наричам. Времето минаваше бързо и неусетно в такава компания. След като стомасите ни вече приличаха на добре подредена мозайка от хилеж, дойде момент в който трябваше да се разделим. Беше се свечерило навън и цялото небе беше покрито с милиони малки светещи точици.
-          Погледни нагоре. Какво виждаш?
-          Ми... звезди, звезди и тук таме някоя луна ха-ха.
-          Много смешно, Иване. Знаеш ли какво са това? Това са малките прашинки, които искам всяка вечер като погледнеш към тях да се сещаш за това как ти днес поплака не от тъга, не от потиснатост, не от самосъжаление, а от това че се почувства истински, от това че намери себе си, от това че започна да се разбираш какъв си и за какво си тук. Мисля че нещо такова ти се случи преди няколко часа, нали?
По дяволите как е разбрала всичко това за такова относително кратко време?? Да, знам че съм отворена книга, но не вярвах, че някой ще иска да я чете. Не и по този начин. Залепих се за нея и ѝ рекох :
-          Кога ще те видя пак?
Тя ме погледна с огромните си очи, лепна една усмивка :
-          Може би по-скоро отколкото си мислиш. Приятна вечер и благодаря за чая. Беше хубав.
Изчезваше в тъмнината точно както Сутрин изчезваше в утрото. Сметнах 2 и 2 и си рекох :
-          Дали това не беше Сутрин в човешка форма? Дали всъщност не съм пил кафе и пушил тютюнка с нея всяко утро? С нея ли се смях всеки път като ставах? Нея ли изпращах на работа? Хм...
Заключих ресторанта и потеглих към къщурката си. Улиците бяха пусти. Ухаеше на....кокос? Откъде пък се взе тоя аромат? Всъщност майната му. Откъдето и да се е взел беше невероятно. Поех уханието с пълни гърди и...етооооо пак – онази добре позната сутрешна жизненост! Дали беше минала по същия път? Ебаси...ще помня тази вечер винаги. Запалих отново и погледнах красивия небосвод. Издишвайки :
- Благодаря ти, сутрешен човеко! Ще те помня дълго време...

Monday, July 31, 2017

Денят без край



Една сутрин се събудих и с отварянето на очите си казах :
-          Днес ще е един хубав ден!
Наистина така и стана. С всяко изминало време виждах по-добре, чувах по-добре, усещах по-добре. Нямам представа какво сутрешно чудо се беше случило, но някак света ми се преобърна по съвсем друг начин. За едно сравнително дълго време бях забравил какво е да усещаш сърцето ти да трепти постоянно от усмивка, мозъка ти да бъда относително спокоен(или поне значително по-спокоен от преди), да се радваш на чуждото щастие(а не да се натъжаваш от това, че ти самия не можеш), да викаш от смях, да преливаш и преливаш. До такава степен ми беше странно, че това се случи буквално за секунди – за едно ‚добро утро, свят!‘ време, че се замислих колко ли щеше да продължи всичко това. Бях доста скептичен и веднага се контрирах с :
-          Стой, стой! Къде си тръгнал от сутринта с тая усмивка? Много бързо забравяш какъв беше. Нали знаеш, че това няма да остане така? Не можеш ей така с лека ръка да загърбиш депресивните си и меланхолични състояния. Те ще те обземат пак и пак и ще пропаднеш. ПАК! Мястото ти е там долу, на земята. Къде си се разхвърчал така? Какво по дяволите си мислиш, че правиш? Ха! Задник! Я си връщай обратно погледа към празния таван и не се величай толкова. Знаеш, че си нищо и никой. За какво ти е? Това е твоята съдба. Приеми я!
След всичко това, рухнах за съвсем кратък период, намръщих се срещу огледалото и...
-          МАЙНАТА ВИ!Майната ви, мисли такива! Не, не ви искам!
Показах среден пръст на тях, усмихнах се и запалих любимата тютюнка, облегнат на хубавата пейка на терасата. О, колко вкусна беше тя(не, не пейката де)! Нямаше я горчилката, нямаше и соления вкус на сълзите, нямаше и сърцебиенето от изгряващия ден, не виждах мрака на раносутринието. По дяволите това беше най-приятната тютюнка, която е галила белите ми дробчета от много месеци насам! Наслаждавах се на всеки един неин пукот, на всяка една дръпка. Виж ти! Всъщност животът можеше и да бъде вкусен! Вкусен колко първата цигара сутрин. Тя наистина беше невероятна. Естествено подплътена с усмивка. Усмивката, която грееше на лицето ми заедно с появяващото се слънце. Да, ние двамата греехме и посрещнахме изгрева. Стиснахме си ръцете и си казахме :
-          Здравей, стари приятелю! Не съм те виждал отдавна. Не и по този начин. Изглеждаш много добре. Надявам се и да се чувстваш така!
Да, заслужаваше си. Заслужаваше си денят ми да започне така. Естествено в един момент бях леко разкъсан от незначително притеснение, че все нещо ще се скапе него ден и всичко, което е минало през мен тази сутрин, ще отиде по дяволите. Не закъсня и този момент. Но, знаете ли? Не го отразих. За момент, но кратък. Бях твърдо решен, че това няма да позволя да помрачи всичко. Не, няма да позволя на нищо да ме спре от това емоционално приключение. Бях тръгнал гол, бос, с цигара в ръка и нищо друго. Че какво друго ми трябваше? А да – спътници, с които да споделя положителността. Та аз ги имам! Цял живот съм ги имал. Това са най-прекрасните приятели, които съществуваха около мен и ме вдигаха всеки път когато се спънех в острите камъни и падах целия в кръв и сълзи. Когато отказвах да стана с презумпцията, че....че няма смисъл, че всичко е загубено безвъзвратно и никога няма да го имам, че нямам нужда. Пф, пълни глупости! Естествено, че имах нужда! Да бъда щастлив, да бъда усмихнат, да се смея, да подскачам, да танцувам под дъжда, да чувствам, да обичам, да бъда обичан, да правя другите... такива, клонинги на мен. Да, разбрах, че това ми е призванието. Може друго да не направя докато съм още дишащ, но... това ще бъде моята най-голяма награда за живота, който съм живял. Искам да успея, искам да ви видя всички най-красивите и прекрасни създания, които сте! Заслужавате го, защото...може да сме родени самоунищожителни, както не един път съм казвал, но същевременно сме родени и борци! Ние сме тук за да победим тъмнината и потиснатостта. Има много красота в мрака, но само ако искаме тази част от него да видим. Красотата му е доста лъжлива и много често не я осъзнаваме и попадаме в лапите на едно всеизяждащо чудовище, което не подбира пол, раса, сексуална ориентация, професия, възраст. Но то е победимо. Има своите слабости и ако излседваме редовно, ще разберем за тях. Едва тогава ще извадим нашите оръжия за масово поразяване и с един замах ще го разкараме от лицето на прекрасната ни земя. Кои са нашите оръжия ли? Ами...чувствата. Ама ония отбелязани с плюс на картата на човешкото тяло. Този гнусен звяр много се страхува от тях ама не си признава. Чак когато се запознаете от близо с него ще го разберете – няма сам да ви каже, но повярвайте ми...гадината изпитва неистов страх от смеха на хората и обичта им. Затова – прегърнете го, а не го ритайте; целунете го, а не му забивайте шамари; обичайте го, а не го мразете; изплезете му се, а не му викайте. Нямате си представа колко дебилна физиономия прави в такива моменти – изведнъж тя се изкривява и... даже може да почне да се смее с вас. А какво по-забавно от това да се въргаляш по земята със собстените си демони и да се кискате като идиоти? В един момент когато не ви остане въздух от хилеж, ще си стиснете ръцете и ще се разделите. Но внимавайте! Това не означава, че няма да се върне нещо подобно или с още по-голяма сила! (среден пръст) АМА ВИЕ ЩЕ БЪДЕТЕ ПОДГОТВЕНИ КАТО МЕН!
Денят беше към своя край. Всичко, което бушуваше в мен продължаваше, че даже се и засилваше. Брех, мамка му, май успях! Успях да се задържа на краката си. Ех, че хубаво било! Прибрах се нахилен като ксанаксов наркоман, направих си вечеря, сипах си любимата хмелка, запалих отново, облегнах се назад, пуснах си... някаква музика(нямам спомени каква беше, но едно беше сигурно – не беше тъмна, а светла и ми подейства мигновено), загледах се в осеяното със звезди небе и си рекох :
-          Днес НАИСТИНА беше един хубав ден! Що пък да не го превърна в ДНИ, седмици, месеци? А защо не и в години?
Отпивах, подръпвах, дишах, чувствах, усмихвах се. Харесваше ми. Май наистина ще взема да го превърна в навик. В един приятен навик, който ще задвижда механизмите ми по съвсем друг начин и вярвам, че с новата емоционална машина ще задвижа ръждивите болтчета и на обкръжението ми. Да, повярвах си. За първи път от много време виждах себе си не като утаечен продукт на една реакция, а по-скоро като катализатор на... нещо ново за науката на човешката психика. Хм...легнах си, погледнах към тавана, изсмях му се и му казах :
-          Не, не и тази вечер! Не и утре вечер! Не и вдругиден! Не и... никога не!
Обърнах се, заспах и се пренесох в онзи свят, който чакаше мен. Брех! Красив е! Ще го пренеса в реалността някой ден. Другите също ще ги доведа тук за да знаят за съществуването му. ТРЯБВА да знаят за него. Да се разходят ръка за ръка, смях за смях...заедно!
-          Добре дошъл, Вака! Наслади се!

Friday, June 30, 2017

Миризмата на липа



Бях легнал под едно дърво, запалил любимата тютюнка. Очите ми все така страдаха от странносънието. Почти не мигвах. Наблюдавах безкрайността. О, толкова красиво е! Свобода, въпреки оковите на съзнанието. Летях, падах, летях отново. Не можех да се задържа за дълго във въздуха. „ Крилете „ ми бяха изнемощели и ги движех едвам едвам. Въпреки това усещах острата нужда от... от този път. Трябваше ми. С всеки нов опит аз губех част – кост, „перо“, психика. Докога щях да продължавам с опитите? Нямах никаква представа. Знаех само, че...там някъде ме чака моя оазис от спокойствие. Дали? Не знам. Отново. Пак онези прекрасни сублимни моменти на колебание, заради които се чувствам разкъсан от реалността и останалите светове. А исках...исках да ги опозная, но...дали беше страх, дали беше несигурност, дали беше отвратеност от самия себе си, дали беше нещо съчетано от всичко това, за пореден път – не знам. Вече не бях убеден в нищо свързано с личността ми. Каква ти личност? Беше ли останало нещо изобщо, което да бъде свръзано с понятието „ личност „ ? Да, май само някаква физическа безлична форма на екзистенция, която се крепеше на все още активните мускули и стави. Сигурно е въпрос на време и те да рухнат под ударите. Някак като че ли бях изграден от някаква Форма на самоунищожение, която с всеки изминал интервал вземаше своето и не ми го връщаше. Умолявах я да ми остави поне...поне ръцете за да мога да прегърна любимите си хора. Но тя не ме слушаше. Постоянно ги дърпаше с неистова сила и крещеше срещу мен :
-          За какво са ти? По-различно ли ще се почувстваш? Та ти чувстваш ли нещо? Кога за последно беше истински щастлив за повече от...един ден? Давай ги! Веднага!
Борех се. Постоянно и непримиримо. За всяко нещо, което се опитваше да отмъкне от мен. Да, вярно изяждах доволно количество бой и си ходех постоянно посинен, с липсващ зъб тук там и с открити рани, но... всеки път когато се поглеждах в огледалото, лепвах усмивка тип „такси“ и си казвах :
-          Не, няма да ти дам нищо. Не заслужаваш. Колкото и здрави тупалки да раздаваш, аз ще оцелея, аз ще те надвия, аз ще...успея и ти ще отстъпиш!
Явно все пак имаше Нещо мнооого надълбоко в мен, което диктуваше всичко това и туй нещо беше по-силно от самия аз. Бях жив заради това...Нещо. Колкото и разрушен да изглеждах, всъщност си имах всички части, което говореше че борбата може да е жестока, но не съм се отказал. Нямаше и да го направя, разбира се. Нали трябва да покажа на оная кучка, Формата, че няма да го бъде това, което иска от мен. Не и сега. Имам още въздух за дишане, още емоции за преживяване, още ... какво ли не. Вярвах в това. Май...
Свих си още миорелаксантка(сложни думи знам аз). Отново хвърлих обичайният празен синьоочен поглед към синьопразното небе. Нямаше нито един облак, слънцето беше някъде на майната си където му е мястото, миришеше на... липа. Толкова обичам !Ако спокойствието притежаваше мирис, то това щеше да е със сигурност. Подухаваше лек и приятен вятър. Короните на дърветата се поклащаха в такт. От време на време на небосвода се очертаваше фигурата на някое пернато, което бързаше за някъде. Сигурно да отиде на сянка или при семейството си. Може пък просто да е решило да се разходи. Знам ли. Всичко изглеждаше някак толкова безгрижно. Все едно вече нищо нямаше значение – нито разпадането ми, нито емоциите и настроенията ми. Нищо. Просто празната шир. Дръпнах дълбоко с премрежен поглед, издишах и се отпуснах. Все още силно ухаеше на липа. Усещайки нежното никотиново галене, което преминаваше през белите ми дробове, аз се усмихнах. Леко в ъгъла. След това малко по-широко. Накрая вече започнах да се смея. Ама с глас, ама ... с цяло гърло.
-          Какво ти става, бе Иване? Кво почна да се смееш така? Забрави ли за отчаянието? Забрави ли за депресията? Забрави ли за емоционалните ти наранявания? Забрави ли за всичко това?! Не те разбирам, биполярнико.
-          Хахахаха(не можех да спра да се смея, наистина)! Хахахахах(и продължавах)! Смешно е, човече. Наистина е смешно. Ела да се посмеем заедно.
С когото и да си говорех, легна до мен, запали и му рекох :
-          Знаеш ли? Аз така правя. Смея се в лицето на смъртта и депресията, защото знам че аааадски много мразят това. Всеки път им показвам среден пръст и заповам да се хиля. Казвам ти, човече, ИЗБЕСНЯВАТ! Трябва да им видиш израженията. Изкривяват се от гняв, почервеняват и обезумяват. Започват да тичат срещу мен с огромна скорост и с цел да ми пръснат задника от бой. Докато тичат към мен аз продължавам още по-зверски да се кикотя чак до сълзи. Да, знам че когато ме стигнат, ще ме смелят от ритници и юмруци, но аз както винаги ще се търкалям по земята целия в кръв, но...и в смях. Изморяват се бързо, бързо, защото негативизма който са насъбрали благодарение на мен ги убива по-бързо отколкото техните удари, които нанасят. Докато още дишат тежко и се опитват да поемат въздух за следващия рунд, аз продължавам да се гавря с тях : айде бе, симпатягиии! Още мърдам! Още съм тук и мога да поема още и още и още!
-          Ти не си добре...
-          Да,да,да! Ама...ама ама(почнах да хълцам вече от хилеж) последния път знаеш ли колко забавно беше? Ставам си аз от земята, понечих да кажа нещо и... падна ми зъб бе човек! ЗЪБ! Хахахах и...и и и все пак им изфъфках : аре фе, педерафтии! Само толкофа ли мошете? Покашете ми от какфо сте напрафени! Нали сте много корафи?(тук май ми падна още един ама какво ли значение имаше)
-          Май наистина си си загубил акъла...
Обърнах се към това до мен и...кръстосах си очите и му се изплезих. Първоначално ме погледна с нормалния за ситуацията поглед : WTF?! , пусна лека усмивка, устните му се разтрепериха и... разлетяхме накацалите на дървото птици от гръмогласни смехове. Въргаляхме се по тревата от смях и ние не знаехме защо, но просто... го правехме. Кротнахме се за малко, погледнахме се и отново зацвилихме. След едно известно време едвам едвам се поуспокоихме, запалихме пак и се загледахме отново в небесната празнота.
-          За какво си мислиш?
-          За това как се раждаме самоунищожителни и се развиваме като такива. Ей на : наркотици, алкохол, войни, предразсъдъци и какво ли още не сигурно. Въпреки това много от нас оцеляват доста време. Това какво ти говори? Все пак някои от нас решават да се противопоставят на всичко и...да продължат. Сигурно не всички знаят накъде, но...впоследствие разбират, защото искат да го направят. По дяволите сигурно ей тая птица дето се върти над нас от едно известно време няма представа, че някой ден ще се намери някое хлапе с въздушна пушка и ще прекрати полета ѝ ама тя... кво? Хвърчи си на спокойствие и не мисли за тия неща. За туй знаеш ли какво ти предлагам?
-          М?
-          Айде да си стиснем ръцете за идеята от тук нататък да хвърчим навсякъде, пък да видим кога ще ни пуснат куршум в тиквите прости. Докато това се случи имаме предостатъчно време(може би) да направим доста обиколки. Може даже по пътя да срещнем и други летци и да си направим една сбирка. Сигурно ще е яко, а? Да, ще е яко. Да,да,да! Ще хвърчим, ще се хилим(пак!), ще... абе ще правим разни неща? Мммм кво ще кажеш? Прайм ли го?
-          Ти не си нормален... но, да – прайм го!
Хахаха (х 2)