Wednesday, March 28, 2018

Дигиталните спомени


От едно (без)известно време ме гложди следният въпрос : имат ли все още хората живи спомени в себе си? Преди да цъкнете хикса на тази страница и преди да си ударите челото с чук, щото си мислите, че това е поредния „ресторантски“ пост(бе все си мисля, че има кой да се сети защо го казвам), ще поясня какво имам предвид.
Кино, музика, изобразително изкуство, архитектура, пейзажи. Какво ли още не...остава запечатно просто на файл и след това старателно простряно в някоя социална медия като поредните гащи, които току що са излезли от пералнята. Да, красиво е мястото на което сте били – виждаме прекрасно всичките филтри и обработки. Да, мощно е било избухването на партито/концерта – виждаме невероятните ви усмивки(въпреки че знаем колко неистински са реално). Да, филмът е бил интересен – виждаме ....всъщност нищо не виждаме, щото сте се снимали в тъмния кино салон, но кво значение има? Нали хората знаят вече, че сте били там. Не ме разбирайте погрешно – много се радвам когато разглеждам кадрите на хората, които са си изкарали добре по някакъв начин(самия аз от дъжд на вятър го правя – все пак съм част от стадото, comeee oooon!), но усещам на моменти една такава...изкуственост. Като че ли все по-пластмасови ставаме и в отношенията си, и в усещанията си. Ще дам обичайният си пример : отиваш на концерт на любима група. През цялото или почти цялото време си вирнал ръцете като Мечо Пух когато беше паднал в хвойната. Седиш статично, щото ще се развали фокуса(нищо, че по принцип го няма). Звукът, който излиза от клипът след това по-скоро наподобява ранните записи на Mayhem когато Dead е бил със запек от 20 години, но нищо – важното е че се виждат сенките на музикантите, които са пред теб. Които..са там ЗА теб и би трябвало и ти да си там ЗА тях. Мисля, че изпълнителите много повече биха се зарадвали да видят усмивки, а не...Samsung, iPhone, HTC и т.н. Крайно необяснимо е за мен как някои успяват да издържат на адреналина, на емоцията, на енергията, на усещанията, които би трябвало да преминават през тях когато са на любимото място, с любимия човек, с любимата музика? В този случай размишлявам конкретно за „моята“ музика. Как бе, братовчед ми, се забиваш като пирон в дЪска и оставаш мумифициран за час-два докато артистите пред теб забиват ебати рифовете, барабаните гърмят все по-бясно и енергично? Музиката живее, ти – умираш. Тук естествено мога да се оспоря сам :
– Така се забавляват хората, бе Иване! Не можеш да кажеш на никого как да си изкарава добре, знаеш. Няма как всички да са емоционални бомби като теб и може би не се кефят да са целите в синини след това.
Разбира се, че съм прав – дори когато споря с двама или трима в главата ми, все някой е прав и все някой от ... „аз“ . Споменах за този пример във връзка със синтетичните емоции. Замислите се някой ден когато имате деца, внуци, правнуци(ако ги доживеем) какво ще им разправяте? Ще им пратите просто поредния линк към забавлението ви от едно време и ще им споделите... какво? Просто дигиталният ви спомен. Да,  чудесно, но мисля че малчуганите ще бъдат много по-ентусиазирани да чуят и усетят историята ви зад всичко това. Ще ви гледат в устата докато говорите, ще следят движенията ви, ще слушат сърцето ви как е гърмяло в тези моменти, ще се разплачат от щастие когато разберат, че баба им/дядо им е крещял на концерта с цяло гърло и се е усмихвал до ушите когато е чул : thank you, Bulgaria! You are awesome! Да, някои неща не могат да се видят без нагледен материал, но по-важното е „материалът“ , който е в сърцето и съзнанието. Това остава. Завинаги.
Нека седим около огънят и си разказваме историите свързани с животите ни. Ей така – както примерно викингите са разправяли за подвизите си(да бе знам, че ме бива в малоумните примери). Колко по-страшни и интригуващи звучат така. Я да видим...съвременните викинги как биха разказали начинанията си :
-          Attending a battle! “feeling furious” #battle #killing #blood #mynewaxe #pillage #rape #conqueringtheworld #Odinisawesome #Valhalla #hashtag #evenmorehashtag
Някак ей така ми изглеждат нещата в сбърканата ми глава. Чувствата малко по малко се превръщат във feeling-и, усмивките – в емотиконки, събитията – в зомбифицирани събирания на индивиди със светулки в ръцете. Моят съвет към всички вас/нас : показвайте повече уважение към другите около вас и случващото се около вас като просто изложите това, което бушува вътре, но не по технически и роботизиран вариант, а по онзи...старомодния начин : усмивка, прегръдка, вик. Ще бъде оценено много високо и...много по-качествено. Гарантирам!
*С дребният шрифт : горепосочените щуротии не се приложими за всички хора на света. По време на писането никой не беше убит и се надявам след прочита никой да не ме възприеме като човека с размахващия пръст и пропагандиращ идеи, които ТРЯБВА да се случат еди как си. Не, аз съм дишащ като всички вас и никога няма да съм по-различен. Това е мнението ми(да, знам къде да си го завра, милички). #peace lol :D

Wednesday, March 14, 2018

Аз съм твоят никой

От онези вечери. Отново. Не вярвах, че ще се случат. Ето ги. Тук са Мамка му, защо? Пътувам с тях ръка за ръка. Не ги искам, но те настоявят да са с мен. Чувствам нищожеството в себе си, но.... Как? Защо? От къде? Нали избяга? Нали не искаш това? Нали странеше? Нали спря да чувстваш? Нали се абстрахира от миналото? Нали не искаш да отиваш пак там? Да...ТОВА там, брато....Виждал си го, усещал си го, продължаваш да го виждаш. Спри се бе, човече! Това те унищожава, това не ти носи нищо от което имаш нужда. Стига с тоя садомазохизъм! Стига...Да, слушай музиката, виждай красотата в човеците, подушвай уханието им, усмихвай се на красивата им усмивка, но...дръж границата! Спри да се самообвиняваш, спри да обвиняваш, спри...да гледаш 'филми'! Обичай...обичай истински! Стига толкова емоции made in China! Докога мислиш че ще си жив? Днес? Утре? Ден-два-три-пет? Година-две-три-пет? Знаеш ли? Ти си никой и никога няма да си този специалитет, който всеки би си поръчал, но въпреки това ще бъдеш вкусен в подходящите устни, защото в момента в който някой те опита ще разбере, че може да си евтин в менюто, но пък ще утолиш ситостта му. Ако не успее от първият път, ще те поръча още един път и...така ще се нахрани, че ще те поръча и за вкъщи. Мхм. Да, що не? Не вярваш? Идиот! Все едно нямаш представа как стоят нещата по принцип. Знаеш. Знаеш не ами направо си го усещал в задника си, човече!
Имае едни такива... моменти(надявам се) в които се чувствам наистина доста ниско по тревата. Усещам безполезността си. Не съм нужен на никого, на никого не бих липсвал дори и след време. Излишност. Но...знаете ли? Опитвам се...наистина се опитвам да не давам мощ на всичко това. Загубих 21 килограма от физическото си тегло заради всичко това. Двадесет и един. Не, не беше депресия или поне така си мисля, но ми беше достатъчно. Да, продължавам да слабея и да се губя, но...правя почти всичко по силите си да остана стабилен и да вдъхвам стабилност в другите. Това е по-важно за мен и винаги е било. Искам да умра с усмивка на лице и с идея, че съм успял един...поне един човек да "накарам" да си каже дори и на ум : благодаря ти, Вака, радвам се че споделих това с теб! Някак това ме кара да бъда все още тук сред вас и да ви пълня главите с глупостите си. Повярвайте ми зад всичко това се крият много размисли от моя страна и се опитвам по някакъв начин да не ви засегнат. Опитвам се. Постоянно се опитвам да бъда. Да бъда с вас, до вас, около вас. Доста често не ми е много лесно, но...възстановявам се и смея да твърдя, че доста успешно.
В момента е около 1ч. Имам доста енергия събрана в себе си. Чувствам се добре въпреки горните редове. Те са израз на онези страннотии, които ме обземат на моменти. Дадох си сметка, че ще се появявт в мен от време на време ама...майната им! Свикнах да съм с тях и даже май си станахме дружки и почнахме да се разбираме. Щото...що пък не? Да изиграеш едно хорце с проблемите и тегавините си? Кво пък толкова? Даже смея да твърдя, че това е най-добрият антидепресант - да се забавляваш с психическото си унищожение. Хем се смееш, хем плачеш, хем не знаеш кое точно от двете, хем пък има фойерверки и става още по-голямо парти. Точно така! ПАРТИ, БРАТ!
Сигурно има причина да се чувствам така. Сигурно има причина това да се случва. Сигурно има причина за всичко, но...знаеш ли какво ще направя аз? Ще си пусна любимите Woods of Ypres, ще послушам един от най-добрите вокали някога, ще свия една вкусна тютюнка, ще изляза на терасата, ще погледам небето, ще си мисля за теб и...ще се почувствам по-добре, че ти си там някъде, четейки тези редове и (евентуално) ще усетиш магията в мен, от мен. За теб. За вас
Небето е красиво...

Friday, February 23, 2018

Тръпчинките



Да бе, тва е всъщност! Ей го – онова съкращение на лицевите мускули, което не би било хубаво да го губиш. Абе, човек, то е с теб! Защо го отбягваш? Изглеждаш прекрасно с него! То те гони постоянно, а ти си в противоположната посока. И за какво? Имаш ли полза от това? Разбирам, че искаш да правиш някакво извратено кардио, спринтирайки далече от това, но...айде моля ти се – знам, че не си падаш по това. Да, роден си с рев на тоя скапан свят, но защо мислиш, че така е удачно да продължаваш? Стига си се раждал ама пробвай да се ПРЕраждаш! Катализаторът ти би било хубаво да е всичко това, което виждаш докато правиш бягането през различните пейзажи. Постой за малко, позагледай се, подуши, послушай...усмихни се. Е, мамка му, картините са там за това. Да ги усетиш с пълното си съзнание, а не да бъдат пренебрегвани. Та те са рисувани от хора също като теб, но те вече са се уморили да се движат и са искали да рисуват, да творят.Те са част от силата създала всичко това. Все ми се струва, че си човек на изкуството и ще намериш време да оцениш тяхното. Повярвай ми ще останеш изумен от всичко това. Аз лично все още съм изключително впечатлен и продължавам. Да, понякога ми се иска просто да се изпикая на всичко с идеята, че това е някаква изкуствена утопия създадена от някакви глупави хипита, които си мислят, че могат да променят света, които колабира. Да, всъщност това се случва доста по-често отколкото си мислиш, но... знаеш ли? В такива моменти се замислям, че това е крайно невъзпитано. Невъзпитано е да се подиграваш така с творенията на другите. Дължиш им уважението към изкуството им най-малкото, защото те не са егоцентрици и лицемери. Правили са и продължават да го правят с ясната идея то да съществува не само за тяхната нирвана, но и за нечия друга. Малко по малко, един по един, двама по двама, трима по трима...сещаш се накъде бия, нали? Един с всички, всички с един, един за теб, един за другите, ти за него, те ... за много!
Чудно ми е ТОЧНО в момента какво правиш докато четеш тези редове? Усещаш ли нещо? Колко учестено ти е дишането? Спокойно ли се чувстваш? Напрегнаго ли ти е? Чувстваш ли пълнота? Или празнота? Искаш ли? Желаеш ли? Какво витае в теб? Все такива чуднотии. Може би наистина доста по-често летя, отколкото да се разхождам по земята. Но, видиш ли, това ми представлява доста голям интерес. Поне това си мисля, че го мога – мога да летя с теб. Бих те хванал за ръка и бих те завел на интересни места, стига да ми позволиш и стига да пожелаеш да ги видиш с широко отворени очи. Стига да...им се усмихнеш. Есенциално е това, последното, да се случи тъй като ТИ имаш прекрасно изражение в този момент и ти променяш ТЕЗИ места така. Наивно или не, аз виждам разликата и я усещам. Всички ние около теб, които летим заедно я виждаме и чувстваме. Нали не искаш да ни отнемеш всичко това? Та ние живеем за да възприемем теб и всеки един трепет на тялото ти. То променя цялостното си излъчване когато го „принудиш“ да свие мускулите си под някаква форма – юмрук(да, няма да те занимаваме), повдигане на вежда(да, глупост сме казали), сбърчване челото(доста сме сгазили лука и манджата няма да я бъде) и най-красивото : тръпчинките около устните ти(ДАААААА, успяхме – етооо вижте, вижте, вижте един от онези смехурковци, които все още го могат, на които им отива и които знаят как да обладават другите с присъствието си).
Прибрах се уморен. Наистина. Въпреки че май не дадох много гласност на торнадото в мен, то не спираше. Емоционално се скапах, физически – не чак толкова, но достатъчно. Постоянните ми наблюдения над хората ме съсипваха на моменти и май е време да се пооткажа. Поне не чак в такава степен, защото ще се загубя и никога няма да се намеря. Ето какво направих всъщност : поседях известно време под душа, наслаждавах се на топлата вода върху мен, усмихнах ѝ се. Мушнах се в хавлията и се боднах до пърдялката(така викам на малкото червено-бяло духащо топло нещо). Усмихнах се и на това. Що пък не? Тия неща ме даряват с това от което имах нужда – топлина, щото всички знаем за северняците, които изведнъж задухват когато излезем от банята. Брррр. Направих си нещо за хапване и си пуснах комедиен сериал за гледане. Мамка му, не спирах да се усмихвам. Сега...сега пиша всичко това и да ти призная, хич не съм усмихнат, защото знам, че ти седиш там някъде и не си усмихнат. Но пък знаеш ли какво ще ти споделя? Аз винаги ще съм от тази страна на монитора или до теб по какъвто и да е друг начин и ще продължавам да правя опити да откриеш произведението на изкуството, което си. Аз ще бъда твоя Санчо, който ще носи твоите боеприпаси – дали ще са бойни или не, ти преценяваш. Каквото и да правиш – мамка му нека бъде с усмивка(ехидна, лъчезарна, злобна – кво пък? Все е нещо!)
Единственото, което ми остава в момента е разбира се да възпламеня обичайната си тютюнка, да погледам малко безкрайното небе и... да му се усмихна, разбира се. Направи го и ти – с или без пламтящата любов в ръцете. Айде да се срещнем! Айде да се разходим малко! Хвани ме за ръка! Полети с мен! Имаш нужда, знам! Ще те чакам там...някъде...с усмивка (((( :

Thursday, December 28, 2017

Всъщност...може да вали по всяко време



Започна странният ми ден. Мина ми през русата глава да споделя плейлиста му. Още от сутринта всичко започна обичайно – джезвето на котлона, свиването на вкусната тютюнка, малко трип хоп. Обичайното спокойствие с което започва почти всяко слънце при мен. Чаках с нетърпение да закъкри водичката и да я добавя към кофеиновата смес. Вкъщи винаги е тихо, гледката от терасата – също. Свивах. По едно време чух лекото бълбукане, което беше знак, че първата ми кофеинова доза ще бъде готова всеки момент. Все още естествено звучеше едно приятно пиано от лаптопа. Наливах в тон с музиката. Усмихвах се през цялото време, защото нямах търпение да поема топлината от чашата, да издърпвам първата приятност за деня и белите ми дробчета да затуптят в такт. Да, така и направих. Доставих си поредният оргазъм на изтерзаното ми тяло. Отпивах и подръпвах все още с онази усмивка, която много биха сметнали за наивна, но все пак аз я доставях на света всяка сутрин, за да я чуе някой някъде там, който правеше същото и да се почувства по-добре. Наслаждавах се на всичко. Да, мисля че успявам. Трип хопът, който си вървеше тон след тон допълваше цялата тази утопия. Гледах облаците – тази сутрин бяха просто произведение на изкуството. Снимах ги. Не че трябваше, но...нали съм виртуална кифла и трябва да споделя този момент с другите виртуални кифли. Нали..like-ове, сърчица а у – да си погладя изкуственото самочувствие ха! Въпреки това, те останаха в мен повече отколкото като просто изображение на някаква техника.
Дойде време да връзвам гащите и да се запътвам към работното място. Пуснах слушалките. Квото тръгне – това е. В случая бяха God Dethroned. Все пак хубаво е да поясня, че неслучайно плейлиста ми в телефона се зове „манджа“. Ще се разберете по-късно защо. Още от началните звуци вече бях друг човек. Всичкото товя спокойствие отиде по дяволите и ме обзе онова странно усещане за мизантропия и агресия. Докато звучеше целият албум The Toxic Touch(прекрасен албум въпреки всичко) имах чувството, че мога да обърна тир с голи ръце и с бухалка да смажа шофьора. Ужасно беше в един момент. Цъкнах копчето за следващото нещо. НЕизненадващо започна един албум на Soulfly. Отново – рязка промяна. Вече исках да съм в едно с всичко и всеки(въпреки моментните по-агресивни изблици на дядо Макс). Крачех си едночасовият път до работа все едно на облаци. Един по един. Цък цък. Брех че хубаво! Точно преди работа стартираха Gojira. Ето тук...нещата много се пречупиха. Обърках се. Какво сега? Агресия? Меланхолия? Агония? Какво?
Работният ми ден продължи „под тези звуци“. В един момент реших да се затворя в себе си и да не давам воля на нищо. Просто да размишлявам. За сега. За преди. За ... по-натам. За след малко. Целият ден почти не обелих дума и това се прие доста странно от хората около мен. Може би защото бяха свикнали аз да съм емоционализирания идиот, който внася някаква...някаква разлика в работното ежедневие. Да, но...днес не бях аз, съжалявам. Утре... кой знае. Сложих слушалките и продължих да работя с тях. Отново прелитаха какви ли не неща през тях. Septic Flesh – Codex Omega беше албумът, който почти не ме премаза психически и в доста от моментите бях на косъм да захвърля всичко и просто да си тръгна. Въпреки това аз бях наясно, че имам неща за вършене и не трябва да се поддавам на това, което минава през ушите ми. Мълчанието ми продължаваше. Както и въпросите „какво има?“?
Свърши. Стига толкова за днес. Направих обичайната хмелка с колегите след работа и след това им пожелах „чао“. Исках да се разходя до вкъщи. Естествено след като целият ти ден е бил такъв...странен...защо да не завали? Ама какво пък толкова? Отново лапнах слушалките и закрачих под дъжда. Започна Kroda. Обожавам ги. А докато слушаш дъжда как бавно капе върху слушалките ти под техните звуци, атмосферата става най-хубавото нещо, което си изпитвал. Целият им албум(Cry to me river) преливаше в мен. Знам го наизуст. Ето пак – онези смесености на чувствата. Агресия, тъга, щастие. Много неща. Аха да подскочиш и...падаш защото темпото се забавя. Странно, но прекрасно. Душех дъжда. Усещах го. Крачех в кал, листа, трева, фасове. Но не ми пукаше. Виждах мизерията около мен, но не ѝ позволявах да ме накара да мисля за нея. Та аз летях! Мисля...Що не? Дъждът се засилваше в посоката в която бях тръгнал. Засилваха се и емоциите, които преливаха в мен. Знаете ли какво? В един момент се спрях, запалих си тютюнката, погледнах нагоре и се усмихнах на дъжда. Да, той не спря, но пък явно знаеше, че аз го обичам с цялото си сърце и затова той даде колкото можеше от себе си за да ме направи още по-щастлив. Е, благодаря! Не, наистина благодаря! Вали колкото искаш и колкото можеш. Обичам те!
Продължавах да крача в локвите, калта и всичкото друго, естествено още по-усмихнат. Все пак бях хванал приятел за ръка и двамата дружно си джапахме до вкъщи. Ех, да можех да поседна с него на по тютюнка и да наблюдаваме сътворението му. Тюх, жалко. Майната му, сигурен съм че той знае какво прави. В един момент в ушите ми зазвуча Terror – Keepers of the Faith, точно когато минах покрай една църква. Агностик съм, но бях на разходка с вярващ. Дъждът вярва, че прави правилното нещо и това го правеше по-силен. Беше интересно съвпадение.
Вече бях пред входната врата, завъртях ключа и...започнаха Belphegor с безмилостните си звуци. Е, не. Дръпнах кабела на слушалките – май вече нямах нужда от тях. Засега.
Ето ме – отново. Последните редове ги пиша под звуците отново на успокояващия трип хоп. Въпреки всичко мисля, че беше хубав ден. Защо? Защото...животът е прекрасен! Да, ще умра с тази идея!
Да, отивам на терасата да запаля една...хм... трип хоп“-ска тютюнка и...да пожелая на дъжда „приятна вечер, приятелю!“