Monday, July 31, 2017

Денят без край



Една сутрин се събудих и с отварянето на очите си казах :
-          Днес ще е един хубав ден!
Наистина така и стана. С всяко изминало време виждах по-добре, чувах по-добре, усещах по-добре. Нямам представа какво сутрешно чудо се беше случило, но някак света ми се преобърна по съвсем друг начин. За едно сравнително дълго време бях забравил какво е да усещаш сърцето ти да трепти постоянно от усмивка, мозъка ти да бъда относително спокоен(или поне значително по-спокоен от преди), да се радваш на чуждото щастие(а не да се натъжаваш от това, че ти самия не можеш), да викаш от смях, да преливаш и преливаш. До такава степен ми беше странно, че това се случи буквално за секунди – за едно ‚добро утро, свят!‘ време, че се замислих колко ли щеше да продължи всичко това. Бях доста скептичен и веднага се контрирах с :
-          Стой, стой! Къде си тръгнал от сутринта с тая усмивка? Много бързо забравяш какъв беше. Нали знаеш, че това няма да остане така? Не можеш ей така с лека ръка да загърбиш депресивните си и меланхолични състояния. Те ще те обземат пак и пак и ще пропаднеш. ПАК! Мястото ти е там долу, на земята. Къде си се разхвърчал така? Какво по дяволите си мислиш, че правиш? Ха! Задник! Я си връщай обратно погледа към празния таван и не се величай толкова. Знаеш, че си нищо и никой. За какво ти е? Това е твоята съдба. Приеми я!
След всичко това, рухнах за съвсем кратък период, намръщих се срещу огледалото и...
-          МАЙНАТА ВИ!Майната ви, мисли такива! Не, не ви искам!
Показах среден пръст на тях, усмихнах се и запалих любимата тютюнка, облегнат на хубавата пейка на терасата. О, колко вкусна беше тя(не, не пейката де)! Нямаше я горчилката, нямаше и соления вкус на сълзите, нямаше и сърцебиенето от изгряващия ден, не виждах мрака на раносутринието. По дяволите това беше най-приятната тютюнка, която е галила белите ми дробчета от много месеци насам! Наслаждавах се на всеки един неин пукот, на всяка една дръпка. Виж ти! Всъщност животът можеше и да бъде вкусен! Вкусен колко първата цигара сутрин. Тя наистина беше невероятна. Естествено подплътена с усмивка. Усмивката, която грееше на лицето ми заедно с появяващото се слънце. Да, ние двамата греехме и посрещнахме изгрева. Стиснахме си ръцете и си казахме :
-          Здравей, стари приятелю! Не съм те виждал отдавна. Не и по този начин. Изглеждаш много добре. Надявам се и да се чувстваш така!
Да, заслужаваше си. Заслужаваше си денят ми да започне така. Естествено в един момент бях леко разкъсан от незначително притеснение, че все нещо ще се скапе него ден и всичко, което е минало през мен тази сутрин, ще отиде по дяволите. Не закъсня и този момент. Но, знаете ли? Не го отразих. За момент, но кратък. Бях твърдо решен, че това няма да позволя да помрачи всичко. Не, няма да позволя на нищо да ме спре от това емоционално приключение. Бях тръгнал гол, бос, с цигара в ръка и нищо друго. Че какво друго ми трябваше? А да – спътници, с които да споделя положителността. Та аз ги имам! Цял живот съм ги имал. Това са най-прекрасните приятели, които съществуваха около мен и ме вдигаха всеки път когато се спънех в острите камъни и падах целия в кръв и сълзи. Когато отказвах да стана с презумпцията, че....че няма смисъл, че всичко е загубено безвъзвратно и никога няма да го имам, че нямам нужда. Пф, пълни глупости! Естествено, че имах нужда! Да бъда щастлив, да бъда усмихнат, да се смея, да подскачам, да танцувам под дъжда, да чувствам, да обичам, да бъда обичан, да правя другите... такива, клонинги на мен. Да, разбрах, че това ми е призванието. Може друго да не направя докато съм още дишащ, но... това ще бъде моята най-голяма награда за живота, който съм живял. Искам да успея, искам да ви видя всички най-красивите и прекрасни създания, които сте! Заслужавате го, защото...може да сме родени самоунищожителни, както не един път съм казвал, но същевременно сме родени и борци! Ние сме тук за да победим тъмнината и потиснатостта. Има много красота в мрака, но само ако искаме тази част от него да видим. Красотата му е доста лъжлива и много често не я осъзнаваме и попадаме в лапите на едно всеизяждащо чудовище, което не подбира пол, раса, сексуална ориентация, професия, възраст. Но то е победимо. Има своите слабости и ако излседваме редовно, ще разберем за тях. Едва тогава ще извадим нашите оръжия за масово поразяване и с един замах ще го разкараме от лицето на прекрасната ни земя. Кои са нашите оръжия ли? Ами...чувствата. Ама ония отбелязани с плюс на картата на човешкото тяло. Този гнусен звяр много се страхува от тях ама не си признава. Чак когато се запознаете от близо с него ще го разберете – няма сам да ви каже, но повярвайте ми...гадината изпитва неистов страх от смеха на хората и обичта им. Затова – прегърнете го, а не го ритайте; целунете го, а не му забивайте шамари; обичайте го, а не го мразете; изплезете му се, а не му викайте. Нямате си представа колко дебилна физиономия прави в такива моменти – изведнъж тя се изкривява и... даже може да почне да се смее с вас. А какво по-забавно от това да се въргаляш по земята със собстените си демони и да се кискате като идиоти? В един момент когато не ви остане въздух от хилеж, ще си стиснете ръцете и ще се разделите. Но внимавайте! Това не означава, че няма да се върне нещо подобно или с още по-голяма сила! (среден пръст) АМА ВИЕ ЩЕ БЪДЕТЕ ПОДГОТВЕНИ КАТО МЕН!
Денят беше към своя край. Всичко, което бушуваше в мен продължаваше, че даже се и засилваше. Брех, мамка му, май успях! Успях да се задържа на краката си. Ех, че хубаво било! Прибрах се нахилен като ксанаксов наркоман, направих си вечеря, сипах си любимата хмелка, запалих отново, облегнах се назад, пуснах си... някаква музика(нямам спомени каква беше, но едно беше сигурно – не беше тъмна, а светла и ми подейства мигновено), загледах се в осеяното със звезди небе и си рекох :
-          Днес НАИСТИНА беше един хубав ден! Що пък да не го превърна в ДНИ, седмици, месеци? А защо не и в години?
Отпивах, подръпвах, дишах, чувствах, усмихвах се. Харесваше ми. Май наистина ще взема да го превърна в навик. В един приятен навик, който ще задвижда механизмите ми по съвсем друг начин и вярвам, че с новата емоционална машина ще задвижа ръждивите болтчета и на обкръжението ми. Да, повярвах си. За първи път от много време виждах себе си не като утаечен продукт на една реакция, а по-скоро като катализатор на... нещо ново за науката на човешката психика. Хм...легнах си, погледнах към тавана, изсмях му се и му казах :
-          Не, не и тази вечер! Не и утре вечер! Не и вдругиден! Не и... никога не!
Обърнах се, заспах и се пренесох в онзи свят, който чакаше мен. Брех! Красив е! Ще го пренеса в реалността някой ден. Другите също ще ги доведа тук за да знаят за съществуването му. ТРЯБВА да знаят за него. Да се разходят ръка за ръка, смях за смях...заедно!
-          Добре дошъл, Вака! Наслади се!

Friday, June 30, 2017

Миризмата на липа



Бях легнал под едно дърво, запалил любимата тютюнка. Очите ми все така страдаха от странносънието. Почти не мигвах. Наблюдавах безкрайността. О, толкова красиво е! Свобода, въпреки оковите на съзнанието. Летях, падах, летях отново. Не можех да се задържа за дълго във въздуха. „ Крилете „ ми бяха изнемощели и ги движех едвам едвам. Въпреки това усещах острата нужда от... от този път. Трябваше ми. С всеки нов опит аз губех част – кост, „перо“, психика. Докога щях да продължавам с опитите? Нямах никаква представа. Знаех само, че...там някъде ме чака моя оазис от спокойствие. Дали? Не знам. Отново. Пак онези прекрасни сублимни моменти на колебание, заради които се чувствам разкъсан от реалността и останалите светове. А исках...исках да ги опозная, но...дали беше страх, дали беше несигурност, дали беше отвратеност от самия себе си, дали беше нещо съчетано от всичко това, за пореден път – не знам. Вече не бях убеден в нищо свързано с личността ми. Каква ти личност? Беше ли останало нещо изобщо, което да бъде свръзано с понятието „ личност „ ? Да, май само някаква физическа безлична форма на екзистенция, която се крепеше на все още активните мускули и стави. Сигурно е въпрос на време и те да рухнат под ударите. Някак като че ли бях изграден от някаква Форма на самоунищожение, която с всеки изминал интервал вземаше своето и не ми го връщаше. Умолявах я да ми остави поне...поне ръцете за да мога да прегърна любимите си хора. Но тя не ме слушаше. Постоянно ги дърпаше с неистова сила и крещеше срещу мен :
-          За какво са ти? По-различно ли ще се почувстваш? Та ти чувстваш ли нещо? Кога за последно беше истински щастлив за повече от...един ден? Давай ги! Веднага!
Борех се. Постоянно и непримиримо. За всяко нещо, което се опитваше да отмъкне от мен. Да, вярно изяждах доволно количество бой и си ходех постоянно посинен, с липсващ зъб тук там и с открити рани, но... всеки път когато се поглеждах в огледалото, лепвах усмивка тип „такси“ и си казвах :
-          Не, няма да ти дам нищо. Не заслужаваш. Колкото и здрави тупалки да раздаваш, аз ще оцелея, аз ще те надвия, аз ще...успея и ти ще отстъпиш!
Явно все пак имаше Нещо мнооого надълбоко в мен, което диктуваше всичко това и туй нещо беше по-силно от самия аз. Бях жив заради това...Нещо. Колкото и разрушен да изглеждах, всъщност си имах всички части, което говореше че борбата може да е жестока, но не съм се отказал. Нямаше и да го направя, разбира се. Нали трябва да покажа на оная кучка, Формата, че няма да го бъде това, което иска от мен. Не и сега. Имам още въздух за дишане, още емоции за преживяване, още ... какво ли не. Вярвах в това. Май...
Свих си още миорелаксантка(сложни думи знам аз). Отново хвърлих обичайният празен синьоочен поглед към синьопразното небе. Нямаше нито един облак, слънцето беше някъде на майната си където му е мястото, миришеше на... липа. Толкова обичам !Ако спокойствието притежаваше мирис, то това щеше да е със сигурност. Подухаваше лек и приятен вятър. Короните на дърветата се поклащаха в такт. От време на време на небосвода се очертаваше фигурата на някое пернато, което бързаше за някъде. Сигурно да отиде на сянка или при семейството си. Може пък просто да е решило да се разходи. Знам ли. Всичко изглеждаше някак толкова безгрижно. Все едно вече нищо нямаше значение – нито разпадането ми, нито емоциите и настроенията ми. Нищо. Просто празната шир. Дръпнах дълбоко с премрежен поглед, издишах и се отпуснах. Все още силно ухаеше на липа. Усещайки нежното никотиново галене, което преминаваше през белите ми дробове, аз се усмихнах. Леко в ъгъла. След това малко по-широко. Накрая вече започнах да се смея. Ама с глас, ама ... с цяло гърло.
-          Какво ти става, бе Иване? Кво почна да се смееш така? Забрави ли за отчаянието? Забрави ли за депресията? Забрави ли за емоционалните ти наранявания? Забрави ли за всичко това?! Не те разбирам, биполярнико.
-          Хахахаха(не можех да спра да се смея, наистина)! Хахахахах(и продължавах)! Смешно е, човече. Наистина е смешно. Ела да се посмеем заедно.
С когото и да си говорех, легна до мен, запали и му рекох :
-          Знаеш ли? Аз така правя. Смея се в лицето на смъртта и депресията, защото знам че аааадски много мразят това. Всеки път им показвам среден пръст и заповам да се хиля. Казвам ти, човече, ИЗБЕСНЯВАТ! Трябва да им видиш израженията. Изкривяват се от гняв, почервеняват и обезумяват. Започват да тичат срещу мен с огромна скорост и с цел да ми пръснат задника от бой. Докато тичат към мен аз продължавам още по-зверски да се кикотя чак до сълзи. Да, знам че когато ме стигнат, ще ме смелят от ритници и юмруци, но аз както винаги ще се търкалям по земята целия в кръв, но...и в смях. Изморяват се бързо, бързо, защото негативизма който са насъбрали благодарение на мен ги убива по-бързо отколкото техните удари, които нанасят. Докато още дишат тежко и се опитват да поемат въздух за следващия рунд, аз продължавам да се гавря с тях : айде бе, симпатягиии! Още мърдам! Още съм тук и мога да поема още и още и още!
-          Ти не си добре...
-          Да,да,да! Ама...ама ама(почнах да хълцам вече от хилеж) последния път знаеш ли колко забавно беше? Ставам си аз от земята, понечих да кажа нещо и... падна ми зъб бе човек! ЗЪБ! Хахахах и...и и и все пак им изфъфках : аре фе, педерафтии! Само толкофа ли мошете? Покашете ми от какфо сте напрафени! Нали сте много корафи?(тук май ми падна още един ама какво ли значение имаше)
-          Май наистина си си загубил акъла...
Обърнах се към това до мен и...кръстосах си очите и му се изплезих. Първоначално ме погледна с нормалния за ситуацията поглед : WTF?! , пусна лека усмивка, устните му се разтрепериха и... разлетяхме накацалите на дървото птици от гръмогласни смехове. Въргаляхме се по тревата от смях и ние не знаехме защо, но просто... го правехме. Кротнахме се за малко, погледнахме се и отново зацвилихме. След едно известно време едвам едвам се поуспокоихме, запалихме пак и се загледахме отново в небесната празнота.
-          За какво си мислиш?
-          За това как се раждаме самоунищожителни и се развиваме като такива. Ей на : наркотици, алкохол, войни, предразсъдъци и какво ли още не сигурно. Въпреки това много от нас оцеляват доста време. Това какво ти говори? Все пак някои от нас решават да се противопоставят на всичко и...да продължат. Сигурно не всички знаят накъде, но...впоследствие разбират, защото искат да го направят. По дяволите сигурно ей тая птица дето се върти над нас от едно известно време няма представа, че някой ден ще се намери някое хлапе с въздушна пушка и ще прекрати полета ѝ ама тя... кво? Хвърчи си на спокойствие и не мисли за тия неща. За туй знаеш ли какво ти предлагам?
-          М?
-          Айде да си стиснем ръцете за идеята от тук нататък да хвърчим навсякъде, пък да видим кога ще ни пуснат куршум в тиквите прости. Докато това се случи имаме предостатъчно време(може би) да направим доста обиколки. Може даже по пътя да срещнем и други летци и да си направим една сбирка. Сигурно ще е яко, а? Да, ще е яко. Да,да,да! Ще хвърчим, ще се хилим(пак!), ще... абе ще правим разни неща? Мммм кво ще кажеш? Прайм ли го?
-          Ти не си нормален... но, да – прайм го!
Хахаха (х 2)

Saturday, June 10, 2017

Двубоят

Отдавна не бях пътувал до неизвестни места. Обялкох се подобаващо, взех любимият си тютюн, хмелката, разгърнах крилете на съзнанието си и...потеглих. Нямах никаква идея къде ще отида този път, но в едно бях сигурен - то и аз имахме нужда от това. От доста месеци насам комуникацията ми с него(съзнанието ми) хич не беше на ниво. То иска, аз му отричам. То блъска с бесни юмруци от гняв, аз пускам куршум директно в сърцето му. То пада в зверска агония на земята и ме моли да спра. Аз с дяволска усмивка продължавам да стрелям по него, да го ритам, да натискам главата му в калта с думите :
- Не, нищожество такова! Теб няма да те бъде! Няма да получиш свободата, за която толкова копнееш! Ще бъдеш заличено от лицето на... вселената! Никога повече няма да се опитваш да вземеш контрол над мен! Да го знаеш!
Продължавах безмилостно да го обезличавам. То продължаваше да се гърчи в нечувани мъки. Плачеше. Крещеше. Кървеше. Опитваше се да диша, но аз винаги му запушвах устата. Въпреки всичко то някак успяваше да се изправи на треперещите си крака, вдигаше гарда и казваше с усмивка, в която липсваха доста зъби :
- Това ли можеш само? Хах! Давай! Пробвай ме пак! Хайде бе, боклук такъв! Хайде да те видим колко още ще издържиш! ДАВАЙ!
В такива моменти аз освирепявах още по-нечувано и с озверял крясък се нахвърлях с още по-голяма мощ върху него. Биех го с ненормална сила. Юмруците ми бяха целите червени. Нямах въздух от гняв, от агресия, от...Защо, по дяволите, правех това? Та...та това беше част от мен. Така аз убивах и себе си. Защо, по дяволите, в момента убивах себе си? Нямам такова желание. Никога не съм имал.
Спрях. Поне за момент. Едвам дишах - не ми бяха останали много сили да продължавам така наречения двубой. Погледнах надолу кървавия пейзаж, който бях сътворил. То седеше там безжизнено. Трепереше. Беше обезобразено до най-високо ниво. Липсваха зъби, част от черепа, кръвта беше навсякъде. В един момент нещо ми направи впечатление. То беше застинало в тази поза с усмивка.
- Гадното говедо ми се подиграва! Така ли?!
Вдигнах крак с цел да смачкам и последния му вопъл на положителност. Но...отказах се. Свалих бавно крака си. Запалих една тютюнка. Наблюдавах 'творението' си. Май още дишаше. Чуваха се предсмъртните му хрипове. Отново направи опит да се изправи, но не успя. Явно добре го бях подредил. Затова остана на земята и ми заговори, колкото можеше :
- Защо, човече? Защо ми причиняваш всичко това? Толкова ли си ми ядосан? Толкова ли малко добрини исках да сторя за теб? Да бъдеш поне малко щастлив, поне малко по-добре, малко по-... такъв какъвто искаш да бъдеш. Виждам те всеки ден унил, смазан, бит почти колкото мен. Носиш раните си всеки ден едвам, едвам. Късаш ми сърцето всеки път когато усетя, че си там...там на онова място, което никой не харесва. Не можех да приема това. Постоянно се боря да те променя, да те направя човека, който всъщност си...да ти помогна. А ти какво правиш? Садистичният ти мозък диктува действия, които често ме докарват до почти смърт. И за какво? Само защото ще се подчиниш на нещо толкова абстрактно? Нещо на което не може да се има доверие доста често? Е, нямаш право (тук изкашля обилно количество кръв). Нямаш право нито да си там където си в момента, нито да правиш това с мен, нито да позволяваш някой да чупи капачките на коленете ти и да те осакатява за цял живот. Но ще ти кажа следното - имаш право да се противопоставиш на всичко това, имаш право да изживееш всичко това, но... внимавай! Онзи нагънатият там горе е по-лукав от Лукавия. Може ти изигирае(и го прави често всъщност) много неприятни шегички. Той обича да ги прави тия работи. Голям нехранимайко е. Все за него да се грижиш, да го цениш, да го лекуваш, а той... какво? Отвръща ти с...(тук посочи себе си, горкото Съзнание) това... Доволен ли си? Кажи ми, идиоте! Кажи ми, доволен ли си от това, което той те кара да правиш?! Доволен ли си от себе си....
Очите ми отново се напълниха със сълзи. Не можех да го погледна в очите. Коленете ми се строшиха на две и аз паднах до него.
- Не... съжалявам... толкова много съжалявам...
- Ще се справиш, човече...знам го... усещам го дори и с малкото туптения в тялото ми, които си ми оставил. Дори и мисля, че си намерил катализатора, който ще ме регенерира отново някой ден. Просто... трябва да повярваш. Ще бъдеш. Отново. Знам го. Обичам те. Обичай се и ти.
В този момент издъхна в ръцете ми. Гледах безжизненият му труп. Мълчах. Какво ли изобщо можех друго да направя? Свалих връхната си дреха, покрих го. Не можех да гледам това огледало на самия себе си. Запалих още една. Запалих и трупа му.
- Ще се справя...заради теб...и аз те обичам...