Ранна утрин. Обичайната. Направих си кафе. Запалих. За няколко минути се наслаждавах на самоубийствената отрова, която си проправяше път до белите ми дробове. Всеки път ме молеха да спра с това мъчение, но вече не обръщах внимание. Нямаше смисъл. Това ви е съдбата. Съжалявам, че ви наранявам понякога. И вас. Но вече няма място за съжаления и извинения. Това е което е и вие и аз останахме без избор.
Беше тихо. Вече. И отвън. И отвътре. Явно органите се бяха удавили в катран и мълчаха. Мълчеше и природата. В такава атмосфера се чудех дали сънувам или съм в реалността. Обхвана ме параноя. Започнах да получавам екзистенциални кризи и не вярвах на нищо, което виждам, чувам. Усещам. След известно време прекарано в нервни пристъпи и треперене поех дълбоко въздух за да се успокоя. Почти не припаднах от сърцебиене,но въпреки това си стъпах на краката. И сега какво,Вака? Какъв е планът? Имаш ли изобщо? За нещо? Някога? Отново параноя. Отново сърцебиене. Седнах. Пих малко вода. Съвзех се. Решителен излязох малко да се раздвижа. Въпреки безобразната музика в ушите ми, мозъка ми някак намираше начин да я заглуши. Ядосах се и хвърлих слушалките на земята. С изключителна ярост ги стъпках и ги оставих да лежат мъртви там. Това пък за какво го направих? Защо им го причиних? С нищо не са ми виновни. Те просто си вършат работата - да прокарват звуците, които желая за да ми доставят удоволствие. Защо наранявам всичко, което се опитва да ми помогне и да се чувствам по-добре? Параноя. Екзистенциална криза. Сърцебиене. Малко вода. Спокойствие. Това не може да продължава така. Прибрах се. Нямаше смисъл да правя каквото и да е. Този ден нямаше смисъл, както много други преди това.
Следващ ден. Хм. Странно, но се събудих отпочинал и готов да прегърна деня и всичко, което ми предложи. Нямаше параноя. Кризи. Треперене. Сърцебиене. Мислех си, че точно тази липса на тези неща ще ги породи отново, но...не. Нямаше ги. Изпих най-вкусното кафе и изпуших най-сладката тютюнка. Пред блокът седеше трупът на звуконосителите убити от мен вчера. Излязох да си ги събера и да ги съживя. Получи се някакъв Франкенщайн, но работеха. Реших да се поразходим малко нанякъде. От време на време ме биеше лек ток през тях, но може би точно от това имах нужда за да живна малко. Нямах план и идея къде да отида, както винаги, но...отидох.
Навсякъде около мен беше зелено. Махнах си изобретението от ушите за да се насладя на атмосферата. Беше тихо. Само тук таме се чуваха птичи песни. Свеж зелен мъх наоколо и пукот на шума. Високите дървета се поклащаха в ритъм зададен от вятъра. Един добър саундтрак на предстоящата ми самотна разходка. Спрях и седнах на един камък почти целия покрит от зелен килим. Запалих и се наслаждавах на природната плейлиста. Поклащах глава в захлас. Беше хубаво. Самотно, но...нямах избор и се опитвах да не мисля за това, въпреки че помня как точно тук те държах за ръка и се наслаждавах на усмивката ти, озарена от слънцето. Преди да се натъжа още повече, продължих да крача.
Стигнах до една дървена къщурка. Нямаше как да не вляза вътре и да разгледам. Не бях учуден, че нямаше никого и почти нищо. Имаше две купички - една за храна, една за вода може би. На почти разрушената стена имаше снимка на женска фигура държаща черна котка. Нямаше лице, но предполагам дамата е било също толкова красива, колкото животинката, която държеше. Седнах на леглото и гледах снимката. На възглавницата лежеше стар телефон със счупен дисплей. Опитах се да го пусна. Учудващо заработи. Естествено първо проверих каква музика е била слушана последно. Беше Dark Tranquillity - Time Out of Place. Пуснах си я. Очите ми се напълниха със сълзи и изпуснах телефона треперейки. Толкова много спомени. Мъртви.
Запалих и продължих да гледам снимката. Усетих някакъв хлад. Навън беше пред смрачаване и реших, че е време да си ходя. Преди да отворя вратата, усетих студена ръка на рамото си. Обърнах се и видях призрак. Женски. Гледах я в очите и тя също ме гледаше. Струваше ми се някак позната. Прикани ме да седнем отново на леглото и да поговорим.
- Кой си ти и какво правиш в моята къща в моето горско царство?
Никога не съм знаел как да отговоря на въпроса " Кой си ти?" и затова измънках нещо от рода :
- Обичам те...
Призракът се изсмя и рече :
- Как така? Та аз съм просто дух. Природен дух. Добре ли си с главата, страннико?
Стана ми неудобно, че изръсих най-неудачното нещо на света в такъв момент. Бих си един шамар и казах :
- Да, обичам те, дух. Може да си просто призрак в ръцете ми, да си по-студен от зимата, но знаеш ли? В момента в който ме погледна в очите преди малко аз потънах в тях и не исках да изляза от там. В момента в който ме погледна в очите, сърцето ми се размърда като никога досега. В момента в който ме погледна в очите аз знаех, че ще искам да прекарам последните си секунди с теб, дори и да не си тук физически.
- Но как можеш да искаш нещо такова? Аз не мога да ти дам нищо от което имаш нужда. Сигурен ли си , че си наред с главата сбърканяко сбъркан?
- Искам го, защото...мозъкът е тъп орган, а сърцето е разумен и то знае най-добре.
- Това е най-блудкавото обяснение. Не. Ти не си добре с главата, особняко.
- Може и да е такова, но знам, че е искрено и го казвам точно на теб. Искаш ли да ме хванеш за ръка и да се поразходим наоколо?
Прокрадна се усмивка :
- Идиот...
Излязохме. Навън природната картина беше с лек син отенък на нощта. Не виждах къде ходя, но не ме интересуваше, защото държах за ръка нещо, което съм търсил цял живот и същевременно го нямаше. Няма значение. Аз вярвах, че е там. Мисля, че беше някак приятна разходка, даже котката от снимката се присъедини и се заиграваше с шумата наоколо. Посмяхме ѝ се. През цялото време не свалях поглед от нея. Беше ми приятно да я наблюдавам как се смее и забавлява.
На прага на завършека на срещата, духът ми рече :
- Аз съм дотук. Не мога да продължа към реалността. Там е пълно с лоши прогнили хора, които не харесвам.
- Добре. Ще те видя ли пак?
- Малко вероятно е, но...ще видим
Прегърнах призракът.
На следващият ден, директно се изстрелях към същото място с намерението да срещна духът отново. Нямах търпение. Сърцето ми гърмеше като лудо. Бях взел и цветя. Бели лалета. Нямам идея защо точно тях избрах, но действах подсъзнателно. Стигнах. Нетърпеливо отворих вратата и изкрещях :
- Хееееей!
Гласът ми отекна в празната колибка. Нямаше я. Нямаше нищо, освен една бележка :
" Съжалявам, страннико. Беше ми забавно и приятно снощи, но прецених, че е по-добре всеки да поеме по своя път. Бъди щастлив"
Подпис : Д.( Духът )
Сковах се. Не знаех как да реагирам. Приех действителността и оставих цветята в къщичката. Тихомълком излязох и мълчаливо закрачих по обратният път към вкъщи. Главата ми беше почти толкова празна, колкото и душата в този момент. Единствено се сетих се за една част от Pearl Jam - Black :
" I know someday you'll have a beautiful life
I know you'll be a star in somebody else's sky
But why, why,why can't it be
Oh, can't it be mine? "
Гледах небето.
Бъди щастлив....
Запалих.
No comments:
Post a Comment