Слънчогледов рейв

Пътувах до работа. Като всеки път. Слънчево. Минах покрай цяло поле осеяно със слънчогледи. Топло. Приятно. Симпатягите се печаха и хващаха тен. Ако имаха усмивки, сигурно шяха да са ухилени до ушите. Вятърът кротко ги поклащаше и те в тон с мелодията му танцуваха в ритъм. Изглеждаха все едно си говорят помежду си. Какво ли обсъждаха? Сигурно какъв ли ще да е следващият танц на който ще ги покани уважаемият господин. На коя песен? Бърза? Бавна? Романтична? Чудех се и аз докато им се усмихвах. Хубаво беше. Дори и аз започнах да се поклащам в ритъм. Впуснахме се в един непрекъснат ритуал. Аз. Те. Мисля, че даже установихме връзка. Дали е била романтична, дали е била за кратко, дали и те са я усетили? Няма значение. Бяхме прегрънати. Свободни, Чистият въздух, топлото слънце, меките лъчи. Всичко това участваше в този сеанс. Бяхме като деца – първични и непринудени. Нищо не можеше да ни спре! Наслаждавахме се на всеки един момент. Все едно цял живот сме се познавали. Все едно ни е за последно. Но нямаше. Аз им подадох ръка. Те – листенце. Знаехме, че ще има и друг път.

Навръщане беше вече тъмно и танцьорите бяха уморени. Гледаха звездите на ясното небе и се приготвяха за сън. Пожелах им лека нощ и спокойни сънища. Чух ги да се прозяват изтощени и как целуват нощното небе за последно за да заспят кротко и спокойно. Сгушиха се един до друг и задрямаха така под нощният небесвод.

На следващата утрин си направих кафе, запалих една. Беше дъждовно. Някак мрачно. Нямаше го огненото кълбо, диско топката на моите другарчета. Мислех си. Дали са оцелели вечерта? Дали са спали спокойно? Всичко наред ли е? Има ли нещо с което да им помогна ако се налага? Все пак им бях обещал, че винаги ще съм до и с тях каквото и да става.

Тръгнах под дъжда. Нещо ме чоплеше отвътре. Притеснен. Винаги. Дъждът се засилваше все повече. Гръмотевици раздираха небето. И сърцето ми. Въпреки това знаех, че слънчовците ще се справят. Малко ли бури са понесли? Винаги след това правят всичко възможно да се усмихнат с най-красивата Усмивка на слънцето. Не спирах да мисля за тях. За техните танци и звънак смях.

Стигнах. О, боже! Бурята едва не ги беше опустошила! Имаше жертви и оцелелите се грижеха за тях. Превързваха раните на някои. Помагаха с каквото могат. Други седяха отстрани в паника. Сърцето ми се разгърмя. Очите ми се напълниха със сълзи и се втурнах да направя нещо. Каквото мога. Каквото трябва. Спасих много. Няма да забравя никога как държах в ръцете си едно малко женско слънчогледче и то ми се усмихна с думите :

-          Спокойно, всичко ще е наред.

Аз го прегърнах с думите :

-          Спокойно. Аз съм тук и ти ще се оправиш.

Абе...беше с много боен дух и махайки с листенце рече :

-          Ще се справя, не се притеснявай. Помогни и на другите.

Направих каквото можах и като че ли се справихме. Моето слънчогледче докоцука до мен и ми рече :

-          Благодаря ти за всичко...човеко.

Прегърнах го силно и се зарадвах толкова много. Все пак не е лесно да си...слънчоглед сред слънчогледи.

На следващият ден се събудих отново със свито сърце. Дали са успели да спят? Дали са се възстановили? Дали любимото ми е добре? Запалих...Тръгнах...

Пътят беше мрачен. Отново притеснен. Тъга. Тежест. Любов. Бушувах. Стигнах до полето с моите приятелчета. Е...не вярвах на очите си какво чудо имах пред себе си!От всичката сивота  наоколо, само над тях слънцето беше поръсило от своята топлота. Всички бяха опиянени от природният си танц, хванати за...листа. Пееха, смееха се, гъделичкаха се. Напуканите ми устни от притеснение се усмихнаха и им подвикнах. Любимото ми се обърна към мен и ми помаха с листенце. Вече нямаше гипс. Радваше се на слънцето с цялото си сърце.

Знаех, че ще се справи.

Мислех си. Слънчогледите са тъжни и ги боли когато го няма слънцето и времето не е хубаво, но....знаете ли? Те знаят, че то е там и винаги ще ги обгърне в топлите си обятия. Винаги. Докато го има. Те ще се справят.

Особено моят слънчоглед. Боен. Духовит. Ще бъде.

Усмихнах се. Запалих...

 

Двубоят

Свих една с аромат на шоколад, налях малко балончета. Възпламених тази нежногалеща увредените ми бели дробове вкусотия, отпих от елексира. Усещах едновременно топлината на тютюнката, която изгаряше трахеята ми и изпълваше цялата ми нервна система с удоволствие, така и хладината на течността. Някак това описваше всичко, което бушуваше в мен в последно време. Топлина, студ. Все противоположности, които се биеха за надмощие и никое никога не беше победител. Завършваха наравно, но на следващият ден продължаваха двубоя все по-ожесточено. Хвърчаха зъби, крайници, кръв. Много....кръв. Падаха, ставаха, хващаха се за гушите отново докато не им изскочат очите. Задушаваха се едно друго с идеята едното да се предаде и да спре да съществува. Да бъда честен бяха добреобучени бойци и знаеха всеки един ход на противника. Убиваха се. Господи....убиваха се безмилостно! Нямаше рефер. Боят беше без ограничения, без паузи. Всичко беше без забранени хватки и всичко беше позволено. Възползваха се от това и се разкъсваха един друг. Виждах подъсзнателно освирепелите им погледи и чувах виковете ми когато нанасяха ударите един на друг. Беше ужасяващо. Юмруците им свистеха във въздуха. Всеки сблъсък ехтеше в цялата вселена. Земята се тресеше. А виковете...виковете...най-агоничните, които могат да съществуват. Издерзаните предсмъртни звуци на умиращо животно, удавени в бълбукащата кръв в устите им.

Мислех си. Може би най-накрая трябва нещо да ги спре или поне да удари пауза на това неразбирателство. А може би просто да ги раздели по ъглите на ринга и да кротуват там.

Боят беше в разгарът си. Ударите. Кръвта. Виковете. Смъртоносна хватка. Изневиделица се появява тъмна светлина, която със силен трясък се появява в средата на тепиха. Бойците изхвърчат с великанска сила в срещуположните ъгли. След време отърсват глави, изправят се с изнемощелите си крака и поглеждат към...новопоявилото се. Черна сянка. Без форма, лице. Просто седеше там и не казваше нищо докато се рееше между тях. Мълчание. Студеният боец се престраши и подхвана въпрос :
- Какво си ти и какво си мислиш, че правиш по дяволите?! Прекъсваш важен двубой!

Отговор не получи.

-          Ще повторя -  КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СИ ТИ, МАМКА ТИ?! ОТГОВОРИ ИЛИ СИ ПОНЕСИ ПОСЛЕДСТВИЯТА!

Сянката се приближи към него. Беше значително по-висока от него и го погледна с хладен поглед и думите:

-          Аз съм това, което ще ви пречупи. Това, което ще сложи край на всичко това, защото се държите като деца, които се млатят за едно парченце шоколад. В интерес на истината нося по един за всеки от вас.

-          Ха-ха-ха. И затова ли си тук? За един тъп шоколад. Сигурно има отрова в него. Изчезвай както си се появила за да не ти завра тоя сладкиш заедно с опаковката там където....където всъщност нищо не те е огряло като гледам.

Топлият боец продума :

-          Защо? Защо искаш да ѝ го причиниш? Виж – донесла е антидепресант в захарна форма. Не мислиш ли, че и двамата имаме нужда от поне едно парченце от това? Май наистина доста време продължаваме всичко това и очевидно няма да излезем на глава. Искаш ли все пак да дадем шанс на нашата гостенка и да уважим дарът ѝ?

Студеният боец сбърчил вежди и погледнал с огромно съмнение  Сянката и така омразният си противник. Свалил ръкавиците си от които изпадали куп метални подкови, които бил сложил за да нанася по-тежки удари и рекъл :

-          Е...какво имам да губя. Ако аз се отровя ще спечели Топлият и това скапано човешко тяло ще оцелее в едно измислено щастие. Ако Топлият се отрови, а аз някак си не(щото от злоба може да не ме хване), аз ще спечеля и говедото в месна форма сигурно ще екслодира от агресия, което само по себе си сигурно няма да е печеливш ход за него, но на мен кво ми пука?! Я ги дай тия шоколади и да видим, мамка ти.

Сянката им подала по един на всеки. Този на Топлият боец бил с вкус на ягоди, а този на Студеният – с вкус на горчиви бадеми. Съвсем неслучайно. Двамата се спогледали и отхапали(с колкото и зъби да им били останали) по малко. Преглъщат. Изчакват. Топлият пали една тютюнка, Студеният си сипва една хмелка изнервен до безобразие. Минава доста време и ситуацията остава непроменена.

-          Очевидно не искаш да ни отровиш. Шоколадите бяха точно по наш вкус. За какво точно сега се появи и какво искаш да ни кажеш с всичко това?

Сянката вперила смразяващият си, но нежен поглед и към двамата с думите :

-          Вижте сега, момчета. Вие и двамата ще съществувате безкрайно в този контейнер в който сте се наместили и този двубой ще е вечен. Разбирам това и той разбира това. Но...наблюдавам ви от много време докато хапвам пуканки от трибуната. Чудя се за кво ли си го причинявате всичко това? Всичката тази кръв, всичките тези викове, цялото това безмилостно клане? Давате ли си сметка как и колко разрушавате не само един друг ами и мястото в което се намирате? Вероятно не. Мислите само за това единият от вас да излезе победител и това е. А после какво? На какво обричате кофата в която сте? Безкрайно щастие, безкрайна агресия? Всяко нещо или има своят край, или се появява равновесие. Ето тук идва моята роля. Всеки път когато гонгът удари аз ще се материализирам тук между вас и ще ви тъпча със сладко за да си вземате почивката от която имате нужда. Виждам ви на какво приличате – красавци... Виж се ти бе, Топъл. Три зъба в устата, разклатени стави, кръв не ти остана от толкова юмруци. А ти бе, Студен? Мислиш ли, че побеждаваш? Я погледни в главата ти кво е? Пълна с динамит, който чака да бъде запален. Ама ти държиш запалката през цялото време, че и ветроустойчива си я взел. Че да бачка при всякакви условия по всяко време. Хитър си, мамка ти. Така...сега си помислете хубаво след като ви описах пейзажа дали има смисъл всичко това да продължава до...ядрена експлозия?

Двамата се спогледали. Рухнали на коленете си и през сълзи погледнали към гостенката си и почти в един глас рекли :

-          Да, ние ще съществуваме до безкрай. Да, ние често ще се боричкаме като братя. Да, ние никога няма да постигнем консенсус един с друг. Но искаме да ти благодарим, че се появи в точният момент. Вероятно наистина имахме нужда от здрав разум, защото определено и двамата го бяхме загубили с годините. Направи го по правилният начин. Шоколадите бяха точно подбрани, все едно ни познаваш.

Не се виждаше, но в този момент Сянката отправи една чаровна усмивка и към двамата и изчезна по същият начин както се беше появила. Окървавените бойци седяха още на коленете си и се гледаха с нулев поглед. Събраха колкото сили имаха останали и се изправиха един срещу друг, но този път и двамата без ръкавици. Стиснаха ръце и Топлият рече :

-          Да пушим по една?

Студеният :

-          Да пием по една?

Падна им по още един зъб и седнаха на ръба на ринга да се посмеят малко на малоумието си.

Сам

 Самотата е самоубийство. Душевно. Физическо. Никой не го иска, защото това е проява на егоцентризъм. Не мислиш за другите и погубваш само и единствено себе си. Душевно. Физически. Това ли искаш? Това ли искаме? Защо? Да, на този скапан свят имаме само себе си, но нека не забравяме, че нашето "себе си" ще страда дълго ако е САМо то. Душевно. Физически. Все още наивно по детски смятам, че затова сме тук - да бъдем един до друг по някакъв начин. Душевно. Физически. Не защото ни ТРЯБВА(мамка му и шибана дума) нещо. Душевно. Физически. По-скоро защото сме родени празни и имаме нужда от пълнеж, който да ни усмихне. Да. Появяваш се на в тоя скапан свят целия в някаква гняс. Има те физически, но...душевно те няма. Това го градиш с времето по свой си начин. Все пак - кой строи сам? Доста е вероятно да успееш, но когато имаш съградител до рамото си, мисля че постройката би станала по-стабилна и една идея по-красива и уютна. Ама не гледай обявите в жълтия вестник за строители ами пообиколи наоколо и се огледай. Колкото и да не ти се вярва, най-добрия майстор е един етаж над/под теб или на няколко пресечки. В скапаният вестник най-много да попаднеш на някоя шарена статия тип " СТРАХОТЕН!НЕВЕРОЯТЕН!МОЖЕЩ!ВСИЧКОПРАВЕЩ!НАПУДРЕН!ПРИГОТВЕН!ГОТОВ ЗА УПОТРЕБА!НЯМАНУЖДАДАЧЕТЕТЕЛИСТОВКАТАПРЕДИУПОТРЕБА! " и тем подобни изгъзици. Кому е нужна такава реклама ако реално е всичко това? Ами вероятно на някой, който се бори за надмощие и иска просто да бъде купен. 

ДА ГО ДУХАТ ПРОДАЖНИЦИТЕ! ДА ГО ДУХА ЦЕЛИЯ СВЯТ С ЛЕПНАТИ БАРКОДОВЕ НА ЧЕЛАТА! Ние не сме стоки, въпреки че така изглеждаме. Ние сме хора от плът, кръв и шкембе. Май това ни различава от...от камъните. Ние можем да емоционализираме, ние можем да чувстваме, ние можем да комуникираме и да усещаме. Но защо доста често не се възползваме от всичките тези наши супер сили? Да, наричам ги супер сили, защото според мен те ни правят уникалните човешки извращения с костюми на супер герои под тениските. Страх ни е. Страх ни е от самите нас, от това което лежи в нервната ни система, страх ни е как ще бъдем възприети, страх ни е НИЕ как ще възприемем, страх ни е от последствията. Безумен и умопомрачаващ страх. И живеем с това. Всеки...скапан...ден..в...скапаният...свят. Може би ние сме виновни, може би другите са ни виновни. Няма значение. Докато търсим вината в нещо, никога няма да разберем адекватно всъщност защо ни е страх. 

Нека не сочим с пръст. Това е просто нормална реакция към променящото се. Въпросът е по-скоро дали искаме да се нагодим към това? Дали искаме да го променим, защото не ни харесва? Дали искаме изобщо да сме участници във всичко това? Позитивизъм, негативизъм, апатия? Всичко е в нашите ръце - минало, сегашно, бъдеще. Нека не забравяме и другаря-строител от по-горе. Ние имаме плановете, схемите, идеите. Той има материалът за запълване на дупките в постройката. Абе май и това трябва, м? Щото иначе колкото и да ни е перфектна представата за цялостното, всичко ще рухне в забвение ако нямаме...пълнеж. 

Онзи...пълнеж...усмивката, която е липсващата тухла в постройката наречена "живот"...

...беше Природата

Хванати за ръце, потеглиха към природата.

Той усещаше ускореният ѝ пулс.

Гледаше я през всичкото време и се усмихваше с цялото си тяло.

Очите ѝ – блестяха като звездите на чистото лятно небе.

Тя беше Природа.

Ръцете ѝ бяха нежни като утринна роса след топъл дъжд.

Тя беше Природа.

Устните ѝ бяха розови като залез в топъл ден.

Тя беше Природа.

Косите ѝ се движеха от вятъра като зелени тревички на безкрайни поляни.

Тя беше Природа.

Усмивката ѝ беше слънцето, което се появяваше на хоризонта всеки ден и стопляше хиляди.

Тя беше Природа.

Гласът ѝ беше като музиката, която прави рекичка, минаваща през гора.

Тя беше Природа.

Смехът ѝ беше звънлив като шумът на листата, които танцуваха заедно с тях по пътя им.

Тя беше Природа.

Погледът ѝ играеше в различни посоки, търсейки чудновати места, също както лъчите на огненото кълбо играеха на криеница между дърветата.

Тя беше Природа.

Крачеха сред Зеленото и вдишваха животът. То им го даваше.

Вакуумирано спокойствие.

Тишина.

Само музиката на дърветата и обитателите на неописуемото.

Намираха се някъде в безкрайността и безвремието. Никогасвършващ поход на тялото и съзнанието.

Той беше на разходка заедно с Природата.

Жив.

Тя също.