...беше Природата

Хванати за ръце, потеглиха към природата.

Той усещаше ускореният ѝ пулс.

Гледаше я през всичкото време и се усмихваше с цялото си тяло.

Очите ѝ – блестяха като звездите на чистото лятно небе.

Тя беше Природа.

Ръцете ѝ бяха нежни като утринна роса след топъл дъжд.

Тя беше Природа.

Устните ѝ бяха розови като залез в топъл ден.

Тя беше Природа.

Косите ѝ се движеха от вятъра като зелени тревички на безкрайни поляни.

Тя беше Природа.

Усмивката ѝ беше слънцето, което се появяваше на хоризонта всеки ден и стопляше хиляди.

Тя беше Природа.

Гласът ѝ беше като музиката, която прави рекичка, минаваща през гора.

Тя беше Природа.

Смехът ѝ беше звънлив като шумът на листата, които танцуваха заедно с тях по пътя им.

Тя беше Природа.

Погледът ѝ играеше в различни посоки, търсейки чудновати места, също както лъчите на огненото кълбо играеха на криеница между дърветата.

Тя беше Природа.

Крачеха сред Зеленото и вдишваха животът. То им го даваше.

Вакуумирано спокойствие.

Тишина.

Само музиката на дърветата и обитателите на неописуемото.

Намираха се някъде в безкрайността и безвремието. Никогасвършващ поход на тялото и съзнанието.

Той беше на разходка заедно с Природата.

Жив.

Тя също.