Липсващата частица от пъзел

Мъглив ден. Такъв, какъвто го обичам. Сипах си малко кехлибарена течност, запалих ароматна тютюнка и наблюдавах облаците. От колонките звучеше някаква група. Мисля, че започваше с М. Уникално космическо чувство и усещане имаше. Точно като за времето в мен и навън. Докато съзерцавах малките балончета в чашата и слушах нежният пукот на никотиновата сладост, си помислих, че няма да е лошо да си направя една лека разходка и да отида на моето място. Мястото, където обичах да си събирам или обърквам още повече мислите. Нарамих раницата, пълна с хмелови седативи и си дигнах главата пълна с какво ли не(освен бръмбари).

Небето все още беше така начумерено докато крачех. Тук таме проблясваше някой друг слънчев лъч, но мигновено беше унищожаван от дъждовността. Сърцето ми биеше някак спокойно, което беше странно на фонът на душевните бури. Хем знаеше какво ще му причини оня горе в черепната кутия, хем запазваше самообладание. Може би...може би е намерило своя баланс в дисбаланса. Интересен орган, мамка му, но му благодаря че успява да го прави самостоятелно и независимо.

Бързо стигнах до психически лобното ми място. Все така успокояващо. Запалих и отново отворих един елексир. Вятърът се опитваше да загаси топлината в ръцете ми, но и тя някак по свой начин издържаше на климатичните условия и не се поддаваше да затихне. Винаги съм сравнявал горящата цигара със сърдечния ритъм. Тупти плавно докато я гледаш как тлее и след по-малко от пет минути вече е просто пепел в дланта ти. Може би както много неща извървяни по житейския ми път.

Беше крайно време да завали, но не силно. Леко и монотонно. Реших да се прибера през Борисова. Случайно попаднах на изложение на настолни игри и подобни. Що пък да не разгледам? Не съм фен, но...Направи ми впечатление една по-особена сергия на която имаше множество пъзели с всякакви картини по тях. Хвърлих едно око и веднага се приковах към стъписващ пейзаж. Пъзелът беше на природна тематика. На кутията му пишеше : „ от 0 до 60-70-80 години“. Чудех се дали са имали предвид възрастова граница или време за нареждане? В долната част на рисунката имаше изобразени десет(да, точно десет) малки, ярко зелени мъхчета с десет тъмнолилави растения, поникнали от тях(обожавам мъхчета!). В средната част беше започваше изключително изящният ствол на бяло дърво, чиито клони приличаха на човешки ключици(обожавам ключици!). В короната имаше точно 32 бели цвята на някакви плодове, иначе листата бяха тъмнокафяви до черни. Продавачът беше леко шкембест, ярко сини очи и голяма брада(сигурно е бил пират-хипнотизатор в миналият си живот). Понеже видя, че проявих дълбок интерес точно от тази придобивка се запознахме и се заговорихме. Казваше се Лазар :
- Май ти харесва, а?
- О, да. От много малък обичам да нареждам пъзели. Винаги съм започвал с огромен хъс и накрая винаги ми е било интересно как ще изглежда изображението, въпреки че го виждам на кутията. Някак удоволствие ми е било винаги да създавам. Мисля, че точно този ще го взема. Тегав ми изглежда, но като че ли ще се справя.

-          Похвално за решението, но трябва да знаеш едно : пъзелът е много стар и трябва да внимаваш като го подреждаш за да не се разпадне, а щом толкова много обичаш да се занимаваш, няма да се почувстваш добре, нали?

-          Да, разбира се! Ще бъда много внимателен, обещавам!

Едвам се пропука една тънка усмивка в продавачът(все едно очакваше, че се сдобивам с някакво проклятие), което малко ме притесни, но си казах : какво пък толкова може да стане?

Купих си ръкавици за всеки случай да пипам по-леко. Така се оказах в таванското си помещение в което живеех пред всичките тези хиляди частици(не си спомням колко бяха точно, но бяха ужасяващо много). Редих го с месеци докато не стигнах до последното парченце. Мамка му! Нямаше го. Е, как така? Търсех го къде ли не. Един ден просто се събудих и докато си правех кафе го открих просто ей така от нищото – все едно ме е чакало там през цялото време. Зарадвах се много и се затичах към масата за да го сложа. Ами...по дяволите, куцуз съм и се спънах в нещо. Паднах върху масата и си разбих главата, отделно счупих масата и всичко се разпиля навсякъде. Попсувах си малко, но бях твърдо решен, че ще го завърша колкото и време да ми отнеме. Отново месеци събиране и подреждане. Пак стигнах по някакъв начин точно до същото това липсващото. И...о, изненада – ПАК липсваше бе мамицата му! Обърнах цялата къща с нагоре краката и го нямаше никъде. Загубих надежда, че ще се появи отнякъде. Докато чистех с прахосмукачката след време, то пак ми каза „здравей“ из зад ъгъла. Ей, супер! Този път по-внимателно с миши стъпки крачех към мястото и аха да го сложа и вятър духна от отворения прозорец и пак ми разруши произведението. Добре де. Приех си съдбата и се разкрещях на прозореца. Не че ми беше виновен ама трябваше да викна на нещо.

Оставих това творение прекрасно на мира за известно време. Събрах сили и мотивация и реших отново да го пробвам. Този път преброих частите(и пак не помня колко много бяха) и ги разпръснах из цялата стая за да ги виждам. Създавах с онзи огромен детски хъс от едно време. Стигнах до края си казах : а сега ако пак последното парченце го няма ще се гръмна. Хаааа то път си беше тук, мамичката му гадината! Сложих го, запалих и гледах прекрасният пейзаж. Баси щастието! Отидох да си сготвя няква манджа с майонеза, кашкавал и пилешко. Жестока холестеролна бомба ама изключително вкусна! Майната им на калориите! Тъпото беше, че не обичам да готвя без бира под ръка и отидох до магазина. Връщайки се видях, че имаше пушек от нас. Мамка му...забравил съм пусната печката. Отворих вратата и забелязах, че всичко е в пламъци! Първото за което се сетих е – ПЪЗЕЛЪТ! МАМКА МУ ПЪЗЕЛЪТ! ТРЯБВА ДА ГО СПАСЯ! Късно беше...всичко беше вече изгоряло и просто повиках пожарната. Остана само пепел.

Стоях пред сградата и усещах само мирисът на изгоряло. Натъжих се много. Скоро ме бяха уволнили, бях загубил скъп роднина, сега и това. Ами...мамка му. Докато си псувах светът леко под мустак, покрай мен мина...неслучайно – продавачът. Седна до мен и запалихме по тютюнка :

-          Какво става, момко? Защо си унил?

-          Изгоря...всичко изгоря, човече. Не ми пука за нищо в това помещение, освен за пъзелът, който ми продаде.

-          Успя ли да го наредиш?

-          Да, но не успях да го опазя.

-          Е, затова ли се чувстваш толкова зле? Имам милиони пъзели и мога да ти дам нов безплатно? Това е...това е просто предмет, заменим.

-          Виж...за теб може да е просто поредната стока, за която някой ще те навести и ще я купи, но за мен беше друго. Той беше като изнемощяло коте на което попадаш случайно, докато завършваш натоварения си ден и се чувстваш най-изморен. Ей така от нищото – то просто се появява, поглежда те с малките си навлажнени очички и изкарва най-потискащото „мяу“, което си чувал. Ако е останало минимално количество човещина в теб ще му помогнеш за да оздравее и да се закрепи на крачетата си. Ако е писано ще се справите.

-          Човече...да ти имам метафорите, но може би си прав. Сега какво мислиш да правиш?

-          Ще спася това „коте“  или поне каквото е останало от него и ще поставя пепелта му в кутия с надпис : „ Happy birthday to the best friend ever” . Това е най-малкото, което мога да направя вече за него...

Запалих......