Сам

 Самотата е самоубийство. Душевно. Физическо. Никой не го иска, защото това е проява на егоцентризъм. Не мислиш за другите и погубваш само и единствено себе си. Душевно. Физически. Това ли искаш? Това ли искаме? Защо? Да, на този скапан свят имаме само себе си, но нека не забравяме, че нашето "себе си" ще страда дълго ако е САМо то. Душевно. Физически. Все още наивно по детски смятам, че затова сме тук - да бъдем един до друг по някакъв начин. Душевно. Физически. Не защото ни ТРЯБВА(мамка му и шибана дума) нещо. Душевно. Физически. По-скоро защото сме родени празни и имаме нужда от пълнеж, който да ни усмихне. Да. Появяваш се на в тоя скапан свят целия в някаква гняс. Има те физически, но...душевно те няма. Това го градиш с времето по свой си начин. Все пак - кой строи сам? Доста е вероятно да успееш, но когато имаш съградител до рамото си, мисля че постройката би станала по-стабилна и една идея по-красива и уютна. Ама не гледай обявите в жълтия вестник за строители ами пообиколи наоколо и се огледай. Колкото и да не ти се вярва, най-добрия майстор е един етаж над/под теб или на няколко пресечки. В скапаният вестник най-много да попаднеш на някоя шарена статия тип " СТРАХОТЕН!НЕВЕРОЯТЕН!МОЖЕЩ!ВСИЧКОПРАВЕЩ!НАПУДРЕН!ПРИГОТВЕН!ГОТОВ ЗА УПОТРЕБА!НЯМАНУЖДАДАЧЕТЕТЕЛИСТОВКАТАПРЕДИУПОТРЕБА! " и тем подобни изгъзици. Кому е нужна такава реклама ако реално е всичко това? Ами вероятно на някой, който се бори за надмощие и иска просто да бъде купен. 

ДА ГО ДУХАТ ПРОДАЖНИЦИТЕ! ДА ГО ДУХА ЦЕЛИЯ СВЯТ С ЛЕПНАТИ БАРКОДОВЕ НА ЧЕЛАТА! Ние не сме стоки, въпреки че така изглеждаме. Ние сме хора от плът, кръв и шкембе. Май това ни различава от...от камъните. Ние можем да емоционализираме, ние можем да чувстваме, ние можем да комуникираме и да усещаме. Но защо доста често не се възползваме от всичките тези наши супер сили? Да, наричам ги супер сили, защото според мен те ни правят уникалните човешки извращения с костюми на супер герои под тениските. Страх ни е. Страх ни е от самите нас, от това което лежи в нервната ни система, страх ни е как ще бъдем възприети, страх ни е НИЕ как ще възприемем, страх ни е от последствията. Безумен и умопомрачаващ страх. И живеем с това. Всеки...скапан...ден..в...скапаният...свят. Може би ние сме виновни, може би другите са ни виновни. Няма значение. Докато търсим вината в нещо, никога няма да разберем адекватно всъщност защо ни е страх. 

Нека не сочим с пръст. Това е просто нормална реакция към променящото се. Въпросът е по-скоро дали искаме да се нагодим към това? Дали искаме да го променим, защото не ни харесва? Дали искаме изобщо да сме участници във всичко това? Позитивизъм, негативизъм, апатия? Всичко е в нашите ръце - минало, сегашно, бъдеще. Нека не забравяме и другаря-строител от по-горе. Ние имаме плановете, схемите, идеите. Той има материалът за запълване на дупките в постройката. Абе май и това трябва, м? Щото иначе колкото и да ни е перфектна представата за цялостното, всичко ще рухне в забвение ако нямаме...пълнеж. 

Онзи...пълнеж...усмивката, която е липсващата тухла в постройката наречена "живот"...