Двубоят

Свих една с аромат на шоколад, налях малко балончета. Възпламених тази нежногалеща увредените ми бели дробове вкусотия, отпих от елексира. Усещах едновременно топлината на тютюнката, която изгаряше трахеята ми и изпълваше цялата ми нервна система с удоволствие, така и хладината на течността. Някак това описваше всичко, което бушуваше в мен в последно време. Топлина, студ. Все противоположности, които се биеха за надмощие и никое никога не беше победител. Завършваха наравно, но на следващият ден продължаваха двубоя все по-ожесточено. Хвърчаха зъби, крайници, кръв. Много....кръв. Падаха, ставаха, хващаха се за гушите отново докато не им изскочат очите. Задушаваха се едно друго с идеята едното да се предаде и да спре да съществува. Да бъда честен бяха добреобучени бойци и знаеха всеки един ход на противника. Убиваха се. Господи....убиваха се безмилостно! Нямаше рефер. Боят беше без ограничения, без паузи. Всичко беше без забранени хватки и всичко беше позволено. Възползваха се от това и се разкъсваха един друг. Виждах подъсзнателно освирепелите им погледи и чувах виковете ми когато нанасяха ударите един на друг. Беше ужасяващо. Юмруците им свистеха във въздуха. Всеки сблъсък ехтеше в цялата вселена. Земята се тресеше. А виковете...виковете...най-агоничните, които могат да съществуват. Издерзаните предсмъртни звуци на умиращо животно, удавени в бълбукащата кръв в устите им.

Мислех си. Може би най-накрая трябва нещо да ги спре или поне да удари пауза на това неразбирателство. А може би просто да ги раздели по ъглите на ринга и да кротуват там.

Боят беше в разгарът си. Ударите. Кръвта. Виковете. Смъртоносна хватка. Изневиделица се появява тъмна светлина, която със силен трясък се появява в средата на тепиха. Бойците изхвърчат с великанска сила в срещуположните ъгли. След време отърсват глави, изправят се с изнемощелите си крака и поглеждат към...новопоявилото се. Черна сянка. Без форма, лице. Просто седеше там и не казваше нищо докато се рееше между тях. Мълчание. Студеният боец се престраши и подхвана въпрос :
- Какво си ти и какво си мислиш, че правиш по дяволите?! Прекъсваш важен двубой!

Отговор не получи.

-          Ще повторя -  КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СИ ТИ, МАМКА ТИ?! ОТГОВОРИ ИЛИ СИ ПОНЕСИ ПОСЛЕДСТВИЯТА!

Сянката се приближи към него. Беше значително по-висока от него и го погледна с хладен поглед и думите:

-          Аз съм това, което ще ви пречупи. Това, което ще сложи край на всичко това, защото се държите като деца, които се млатят за едно парченце шоколад. В интерес на истината нося по един за всеки от вас.

-          Ха-ха-ха. И затова ли си тук? За един тъп шоколад. Сигурно има отрова в него. Изчезвай както си се появила за да не ти завра тоя сладкиш заедно с опаковката там където....където всъщност нищо не те е огряло като гледам.

Топлият боец продума :

-          Защо? Защо искаш да ѝ го причиниш? Виж – донесла е антидепресант в захарна форма. Не мислиш ли, че и двамата имаме нужда от поне едно парченце от това? Май наистина доста време продължаваме всичко това и очевидно няма да излезем на глава. Искаш ли все пак да дадем шанс на нашата гостенка и да уважим дарът ѝ?

Студеният боец сбърчил вежди и погледнал с огромно съмнение  Сянката и така омразният си противник. Свалил ръкавиците си от които изпадали куп метални подкови, които бил сложил за да нанася по-тежки удари и рекъл :

-          Е...какво имам да губя. Ако аз се отровя ще спечели Топлият и това скапано човешко тяло ще оцелее в едно измислено щастие. Ако Топлият се отрови, а аз някак си не(щото от злоба може да не ме хване), аз ще спечеля и говедото в месна форма сигурно ще екслодира от агресия, което само по себе си сигурно няма да е печеливш ход за него, но на мен кво ми пука?! Я ги дай тия шоколади и да видим, мамка ти.

Сянката им подала по един на всеки. Този на Топлият боец бил с вкус на ягоди, а този на Студеният – с вкус на горчиви бадеми. Съвсем неслучайно. Двамата се спогледали и отхапали(с колкото и зъби да им били останали) по малко. Преглъщат. Изчакват. Топлият пали една тютюнка, Студеният си сипва една хмелка изнервен до безобразие. Минава доста време и ситуацията остава непроменена.

-          Очевидно не искаш да ни отровиш. Шоколадите бяха точно по наш вкус. За какво точно сега се появи и какво искаш да ни кажеш с всичко това?

Сянката вперила смразяващият си, но нежен поглед и към двамата с думите :

-          Вижте сега, момчета. Вие и двамата ще съществувате безкрайно в този контейнер в който сте се наместили и този двубой ще е вечен. Разбирам това и той разбира това. Но...наблюдавам ви от много време докато хапвам пуканки от трибуната. Чудя се за кво ли си го причинявате всичко това? Всичката тази кръв, всичките тези викове, цялото това безмилостно клане? Давате ли си сметка как и колко разрушавате не само един друг ами и мястото в което се намирате? Вероятно не. Мислите само за това единият от вас да излезе победител и това е. А после какво? На какво обричате кофата в която сте? Безкрайно щастие, безкрайна агресия? Всяко нещо или има своят край, или се появява равновесие. Ето тук идва моята роля. Всеки път когато гонгът удари аз ще се материализирам тук между вас и ще ви тъпча със сладко за да си вземате почивката от която имате нужда. Виждам ви на какво приличате – красавци... Виж се ти бе, Топъл. Три зъба в устата, разклатени стави, кръв не ти остана от толкова юмруци. А ти бе, Студен? Мислиш ли, че побеждаваш? Я погледни в главата ти кво е? Пълна с динамит, който чака да бъде запален. Ама ти държиш запалката през цялото време, че и ветроустойчива си я взел. Че да бачка при всякакви условия по всяко време. Хитър си, мамка ти. Така...сега си помислете хубаво след като ви описах пейзажа дали има смисъл всичко това да продължава до...ядрена експлозия?

Двамата се спогледали. Рухнали на коленете си и през сълзи погледнали към гостенката си и почти в един глас рекли :

-          Да, ние ще съществуваме до безкрай. Да, ние често ще се боричкаме като братя. Да, ние никога няма да постигнем консенсус един с друг. Но искаме да ти благодарим, че се появи в точният момент. Вероятно наистина имахме нужда от здрав разум, защото определено и двамата го бяхме загубили с годините. Направи го по правилният начин. Шоколадите бяха точно подбрани, все едно ни познаваш.

Не се виждаше, но в този момент Сянката отправи една чаровна усмивка и към двамата и изчезна по същият начин както се беше появила. Окървавените бойци седяха още на коленете си и се гледаха с нулев поглед. Събраха колкото сили имаха останали и се изправиха един срещу друг, но този път и двамата без ръкавици. Стиснаха ръце и Топлият рече :

-          Да пушим по една?

Студеният :

-          Да пием по една?

Падна им по още един зъб и седнаха на ръба на ринга да се посмеят малко на малоумието си.