Пътувах до работа. Като всеки път. Слънчево. Минах покрай цяло поле осеяно със слънчогледи. Топло. Приятно. Симпатягите се печаха и хващаха тен. Ако имаха усмивки, сигурно шяха да са ухилени до ушите. Вятърът кротко ги поклащаше и те в тон с мелодията му танцуваха в ритъм. Изглеждаха все едно си говорят помежду си. Какво ли обсъждаха? Сигурно какъв ли ще да е следващият танц на който ще ги покани уважаемият господин. На коя песен? Бърза? Бавна? Романтична? Чудех се и аз докато им се усмихвах. Хубаво беше. Дори и аз започнах да се поклащам в ритъм. Впуснахме се в един непрекъснат ритуал. Аз. Те. Мисля, че даже установихме връзка. Дали е била романтична, дали е била за кратко, дали и те са я усетили? Няма значение. Бяхме прегрънати. Свободни, Чистият въздух, топлото слънце, меките лъчи. Всичко това участваше в този сеанс. Бяхме като деца – първични и непринудени. Нищо не можеше да ни спре! Наслаждавахме се на всеки един момент. Все едно цял живот сме се познавали. Все едно ни е за последно. Но нямаше. Аз им подадох ръка. Те – листенце. Знаехме, че ще има и друг път.
Навръщане беше вече тъмно и танцьорите бяха уморени. Гледаха звездите на ясното небе и се приготвяха за сън. Пожелах им лека нощ и спокойни сънища. Чух ги да се прозяват изтощени и как целуват нощното небе за последно за да заспят кротко и спокойно. Сгушиха се един до друг и задрямаха така под нощният небесвод.
На следващата утрин си направих кафе, запалих една. Беше дъждовно. Някак мрачно. Нямаше го огненото кълбо, диско топката на моите другарчета. Мислех си. Дали са оцелели вечерта? Дали са спали спокойно? Всичко наред ли е? Има ли нещо с което да им помогна ако се налага? Все пак им бях обещал, че винаги ще съм до и с тях каквото и да става.
Тръгнах под дъжда. Нещо ме чоплеше отвътре. Притеснен. Винаги. Дъждът се засилваше все повече. Гръмотевици раздираха небето. И сърцето ми. Въпреки това знаех, че слънчовците ще се справят. Малко ли бури са понесли? Винаги след това правят всичко възможно да се усмихнат с най-красивата Усмивка на слънцето. Не спирах да мисля за тях. За техните танци и звънак смях.
Стигнах. О, боже! Бурята едва не ги беше опустошила! Имаше жертви и оцелелите се грижеха за тях. Превързваха раните на някои. Помагаха с каквото могат. Други седяха отстрани в паника. Сърцето ми се разгърмя. Очите ми се напълниха със сълзи и се втурнах да направя нещо. Каквото мога. Каквото трябва. Спасих много. Няма да забравя никога как държах в ръцете си едно малко женско слънчогледче и то ми се усмихна с думите :
- Спокойно, всичко ще е наред.
Аз го прегърнах с думите :
- Спокойно. Аз съм тук и ти ще се оправиш.
Абе...беше с много боен дух и махайки с листенце рече :
- Ще се справя, не се притеснявай. Помогни и на другите.
Направих каквото можах и като че ли се справихме. Моето слънчогледче докоцука до мен и ми рече :
- Благодаря ти за всичко...човеко.
Прегърнах го силно и се зарадвах толкова много. Все пак не е лесно да си...слънчоглед сред слънчогледи.
На следващият ден се събудих отново със свито сърце. Дали са успели да спят? Дали са се възстановили? Дали любимото ми е добре? Запалих...Тръгнах...
Пътят беше мрачен. Отново притеснен. Тъга. Тежест. Любов. Бушувах. Стигнах до полето с моите приятелчета. Е...не вярвах на очите си какво чудо имах пред себе си!От всичката сивота наоколо, само над тях слънцето беше поръсило от своята топлота. Всички бяха опиянени от природният си танц, хванати за...листа. Пееха, смееха се, гъделичкаха се. Напуканите ми устни от притеснение се усмихнаха и им подвикнах. Любимото ми се обърна към мен и ми помаха с листенце. Вече нямаше гипс. Радваше се на слънцето с цялото си сърце.
Знаех, че ще се справи.
Мислех си. Слънчогледите са тъжни и ги боли когато го няма слънцето и времето не е хубаво, но....знаете ли? Те знаят, че то е там и винаги ще ги обгърне в топлите си обятия. Винаги. Докато го има. Те ще се справят.
Особено моят слънчоглед. Боен. Духовит. Ще бъде.
Усмихнах се. Запалих...
No comments:
Post a Comment