Сън в самотна нощ

 Сънувам те. Сънувах те. Ще те сънувам.

Напоследък странносънието е ежедневие. Трудно заспивам, лесно се събуждам. Свиква се. С всичко. И нищо. Последният път беше толкова истинско, че можех да усетя парфюмът ти, устните ти, топлите ти обятия. Усмихвах се и не можех да повярвам, че отново си в прегръдките ми. Сърцето ми беше на прага да пусне крака и да избяга в незнайна посока, въпреки, че то никога не е било на мястото си. В мен? Не. В твоите ръце. Толкова силно те бях прегърнал, че мислех, че щях да счупя нещо в теб. Но този път щеше да е физически. Затова отпуснах малко хвата. Не исках да те нараня. Отново. Хванах красивото ти лице с ръцете си. Или поне опитах. Тогава разбрах, че всичко е просто една холограма. Холограма на щастието. На един вечен сън. На това, което никога няма да забравя и никога няма да имам отново. 

Образът ти се разсея в дланите ми и ти изчезна безследно. Без звук. Без глас. 

Срутих се на коленете си и не можех да повярвам, че всъщност всичко това е било просто илюзия в странносънието. Погледнах нагоре и наблюдавах скупчващите се мрачни облаци над мен. Бързаха и се караха. Разплакаха се силно заради свадата между тях и сълзите им рукнаха със страшна сила към мен. Поемах резултата от техните пререкания като все едно го заслужавах. Колкото повече се биеха помежду си, толкова по-силен ставаше пороят. С всички сили ги умолявах да спрат, защото това унищожение не водеше до нищо добро. Псувах, виках, хвърлях неща по небето като умствено нестабилен. Изморих се и мисля, че припаднах от прекалено много адреналин. 

Не знам колко време беше минало, но когато се освестих, небето беше ясно и слънчево. Изключение правеше едно малко сиво(не черно) облаче, което беше останало на небосвода. Изправих се и запалих една докато го наблюдавах. Не щеш ли забелязах как започна да се приближава към мен. Искаше да си поговорим(все пак в илюзорният свят на странносънието всичко е възможно). Попитах го :

- Какво стана? Къде са гневните черни облаци? Ти ли ги прогони?

То ми отвърна :

- Да. Прекалено късно дойдох. Братята ми вече се бяха сбили, но направих всичко възможно с най-добрият ми приятел Слънцето да ги разтървем.

- За какво се караха? Знаеш ли?

- Знам, разбира се. Техните караници не са като вашите. На хората. Вие когато се карате, винаги резултатът е един и същ - единият е пострадал, другия се чувства спечелил. Всъщност не си давате сметка, че и двете страни са губещи в тази ситуация. И двете страни губят много, но си създавате някаква илюзия, че някой печели нещо за да подплъти въздухарското си его. При нас караниците са с една единствена цел - резултатът от тях, дъждът, да бъде нещо, което да ви обедини. Виждали сме много пъти как хора влезли в спор след като почне да вали как омекват и в крайна сметка се прибират сгушени под чадър, дреха, вестник. Или ако нямат покривало, просто тичат и се смеят под дъжда. Осъзнавате или не, ние всъщност ви помагаме.

- Тогава защо ги прекъсна?

- Защото видях теб и ти беше сам. По тениска. Реших, че нямаш какво да сложиш на главата си да не се намокриш и не ми изглеждаше в настроение да се смееш под дъждът.

- Благодаря ти, но не мисля, че дъждът е нещо страшно.

- Не е. Когато не си сам и когато има някой до теб да бъде слънцето. Или пък сивото облаче, което да спре небето да плаче. Хайде. Хвани ме за ръка и да се разходим малко.

Събудих се. Излязох на терасата рано сутринта. Погледнах към небето. Беше чисто. Освен. Ето го! Помахах му и се усмихнах. 

Запалих.