Кой си ти всъщност?!

Загасяш лампите, наливаш малко хмел, пускаш огъня на една тютюнка. Отпиваш, дръпваш. Усещаш нежните балончета на питието, леко тежкия вкус на отровата, която поглъщаш. Това е което усещаш в последно време. Това е което те изгражда и...унищожава. Да, ти си приел самоунищожението си като форма на съществуване. Не намираш смисъл, не намираш никого, не намираш нищо, не намираш...себе си. Ужким имаш желание, но...за какво? Нали отново ще се предадеш? Нали отново ще се откажеш? Нали отново ще се обсебиш от гнева в теб? Нали отново ще загубиш? Себе си. Тях. Онези другите. Всички. Всичко. За какво го правиш? За какво правиш изобщо нещо? За какво си мислиш, че с нещо си полезен и има смисъл от теб? Колко време ще си задаваш самозаблуждаващи въпроси с илюзорни отговори? Бе ти само това правиш, тъпако! Що просто не се отърсиш от прахта и не отделиш време само и единствено на себе си и да бъдеш онзи алтруистичен и щастлив човек, който беше и май винаги си бил?! Що просто не спреш да сравняваш себе си с другите и не се погледнеш в огледалото с усмивка, а не със среден пръст както винаги правиш преди да излезеш навън?! Да, знам че го правиш постоянно, щото това си мислиш, че си заслужил. Ама преди не беше така бе, човече! Обличаш се и скачаш навън сред хората и действията, а като минеш покрай огледалото до входната врата ти му се хилваше с идеята : „ абе има нещо в тоя тип! „ . Кой си ти, по дяволите?! Забрави ли?! Къде е този човек? Къде е?! В огледалото ли остана?!
Май...да...

Наистина напоследък всеки път когато преминавам през коридора и с бялото на окото погледна отражението си аз не виждам себе си. Случвало се е известно време да седя и да се чудя кой е тоя, по дяволите. На външен вид изглежда да съм аз, но...когато погледна зад стената не виждам нищо по-различно от разочарование и отблъскване. Изолирах себе си и почти всички около себе си. Самозаблуждавах се, че имам нужда от това, защото все си повтарях, че е крайно време да почна да обръщам внимание на особата си. Всъщност...не е така. I was wrong…I was…wrong. Имам нужда от всички вас, които бяхте и (може би) сте около мен. Разстрелях ви в последно време и безкрайно много се разкайвам за това всеки скапан ден. Но...загубих се. Вече ми е трудно да си изкарвам добре където и да е. Сред хора, сред природа. Където и да е. За всичко аз съм виновен и поемам най-дебелият фалос в задника си в момента, защото...боли ме. Наистина ме боли всеки...скапан...миг. Най-неприятният момент от всичко това е че усещам как губя и силите си. Тренирам, но оставам само физически силен. Психиката ми отслабва постоянно. Убива ме мисълта, че се чувствам нежелан от някого и от самия себе си. Константното чувство на празнота затрива всяка истинска усмивка в мен. Остава само онази, изкуствената. Алкохолната. Преглъщаш отровата, преглъщаш ежедневието. Преглъщаш себе си. Но...докога? Това ме изтощава и напряга постоянно. Може би затова взех решението да се отритна от хората. Да, не помага никак, но...как да продължа да бъда сред тях като тяхното щастие всъщност се превърна в моята тъга? В моето разочарование от самия себе си. Давам си сметка, че никой няма нужда от такъв човек до себе си. Дори и аз нямам нужда от такъв човек до себе си. Аз нямам нужда от себе си. Когато се закопаеш толкова дълбоко и отказваш всякаква помощ, оставаш там. Някъде. В небитието. Лошото е че в един момент даже ти става удобно и изпитваш ужас при мисълта да излезеш от там. Намираш някакъв личен комфорт да бъдеш в дупката, която сам си изкопал и се настаняваш в нея като в своя роден дом. Тя се превръща в това някога. Осъзнаваш, че имаш цялата подкрепа на света за да избегнеш всичко това, но всъщност ти постоянно си на контра и когато ти се подаде спасителното въже, ти или го режеш, или го палиш, или изобщо не му обръщаш внимание. Обзела те е агоничната апатия към всичко и всеки.

Ти си виновен, да! Въжето е там и теб чака! Щом се е появило не го слагай на врата си, а около ръцете и краката си!

Всеки ден виждам и щастливите, и...самотните. Прави ми огромно впечатление всъщност колко самотни са хората. Правят какво ли не за да не се чувстват така. Виртуалното социализиране, безмислените разговори, какви ли не прегради(физически и психически), които поставят. Никак не е случайно, че често ми изглеждат крайно депресивни. За това не е виновен климата(топло, студено), политическата обстановка, финансовите възможности, физическите характеристики или какво ли още не. Само ние. Ти, аз, те. Всички. Да, факторите, които посочих са някакъв катализатор, но това, което сами си причиняваме в главите прекрасни...ами...ние...сами...си...го...правим. Наблюдавайки цялата ситуация в един момент почнах да се самозаблуждавам(за пореден път), че аз имам проблем с мирогледа. Again…I was wrong. I was wrong. Говорил съм с доста хора, чух доста сходни съдби и...тъжното е че все така не се намираше решение. Алтруистът и мизантропът се блъскат постоянно в мен точно заради това. Хем искам да излекувам цялата психика на този шибан свят, хем искам да излея една планетарноголяма цистерна с киселина на нашата планета и всичко да започне отначало. Но отново се появява онзи въпрос от началото...и за какво? Невсяко ново начало дава по-добър старт, всъщност.

Равносметката, която си давам е че все още имам малко повече човечност в себе си и няма да позволя хората да се затрият току така. Или поне ако ще е така да е защото аз съм им го причинил. Съм СИ го причинил. Въпреки изолацията, въпреки безщастието, въпреки меланхолията, въпреки емоционалния терор, въпреки психическата слабост...аз...мисля, че все още мога да обичам до безкрайност, да се усмихвам истински, да прегръщам силно, да накарам някого да повярва в себе си, да разсмея, да СЕ смея...да бъда онзи в огледалото без средният пръст. Може би това ще остане в мен като една илюзорна религия(каквато е всяка), може би е наивно да го мисля, може би няма смисъл, може би няма защо, може би...бъркам. Отново. Нямам представа, но се надявам, че ще разбера когато се погледна в огледалото следващия път и...се усмихна. Някога...