Ядрени емоции

Свърших работа рано. Взех си малко гориво за изпът. Сложих си озвучителките. Пуснах си нещо успокояващо, по-точно Schammasch. Неслучайно. Закрачих по дългият път до вкъщи. Отпивах. Отпушвах. Наслаждавах се на зеленината около себе си. Музикалният съпровод в ушите ми допринасяше за пътешествието и вкуса. От време дочувах диалозите около себе си на хванатите за ръка. Чудех се. Защо се държите за ръце като искате да се хванете за гушите? Натъжих се много. За този един час разходка без да искам чух и видях толкова агресия. Кому е нужна? Нали затова се имате? Да носите спокойствие един на друг в животите, които живеем? Нали затова сме тук и сега, по дяволите? Искаше ми се постоянно просто да си махна музиката и да им изкрещя в лицето : АБЕ СТИГА БЕ, ХОРА! ТОВА НЕ СТЕ ВИЕ! Нямах сили. Изморен съм вече емоционално от самия себе си и не знам докога ще мога да се опитвам да помагам на безпомощните, но едно знам – това е което съм и ще избухна в даден момент. Виждам и усещам толкова много депресия и тегавина около себе си, че се чувствам като бомба с часовников механизъм, която тиктака все по-ускорено. Няма да издържа още много преди да експлодирам от всичко в мен и радиуса на унищожение ще е голям. Но пък нали би било добре да екстерминираме старото за да създадем новото, по-доброто, по-приятното? М?

За последните една-две години минах през какви ли не състояния – физическо и психическо отслабване. Винаги когато хората, които ме виждат често като ме попитат : „ Как отслабна толкова много бе?! „  не знам как точно да им отговоря, защото със сигурност очакват нещо като : „ Ами просто ям по-здравословно и тренирам редовно“. Това никога не се е случвало. Е, тренировките горе-долу са постоянни, но...не, определено не е от това. Рязкото смъкване на килограми се случи на психическа основа. След определено количество потискащи състояния на база всичко, което се слува в и около мен, аз просто...почнах да изчезвам. Това се случва и до момента. Надявам се да се закрепя все някога, защото... докога? Когато започнах да си следя теглото и да наблюдавам резултатите, всъщност си дадох сметка за много неща. Влияя се много от обкръжаващата среда, тъй като я наблюдавам непрестанно. Все пак все още търся себе си, а и това може би ми е единственото интересно нещо, което ми е останало след всичко зад гърба ми. Самотата убива и то не само физически. Всичко това го пиша в момента с идеята да спрете за момент и да се огледате всъщност дали не убивате някого ТОЧНО сега с излишната си преекспонирана емоционалност? Ако дори за секунда се замислите, че нещо такова се случва, погледнете човека в очите и вижте насълзената му психика. Прегърнете го и му кажете, че всичко ще е наред. Ама не така изкуствено, а истински – със сила и чувство. Това същество има нужда и вие го знаете, но сте били прекалено егоистични да го осъзнаете или прекалено вглъбени в неважни щуротии, които са се мяткали в главата ви и сте дали воля на тях без да осъзнавате пораженията наоколо.

Главата ми е пред пръсване. Заключих входната врата. Отворих една хмелка, запалих една тютюнка и продължавах да слушам Schammasch. Отново неслучайно. Не беше случайно, защото именно музиката е нещото, което все още поддържа духа ми, а техният концерт беше...специален за мен. Тогава усетих, видях, казах, направих неща, които отново не бяха случайни. Оставиха изключително траен белег в мен и може би винаги ще е така. Нищо случайно няма около мен. Ако има, то е за кратко и оставя драскотина, не белег. Белезите са това, което ни напомня, че някога сме били живи и ни дават обяснение защо. Да, аз с гордост ще ги нося и съм щастлив, че ги имам. Някой ден ще излезе добра история от тях. Може би. Не, всъщност – със сигурност! Ей така ще събера децата и внуците си около един огън и ще им разказвам за щуротиите на баща/дядо им. Сигурно ще се разпрозяват по някое време ама хайде сега – много добре знаете колко емоционално разказвам всичко и все някое хлапе няма да заспи. Май. Имам някакви надежди, а и да не стане точно така, аз ще си разказвам. Само заради детинският пламък в очите. Затова също живея. Да остарея заобиколен от малчугани, които да се смеят на мен и моите младежки изцепки. По дяволите, защо не? Искам когато си замина от този свят няколко чифта очички да ме погледнат не със съжаление, а с усмивка(по възможност даже да липсват няколко зъбчета, защото смятам, че това е детския чар) и думите : е, брато, туй ти беше – ние продължаваме от тук, ти си почивай!

Сега ще запаля една тютюнка, ще се насладя на хмелката и ще се надявам утре да не е денят на страшният съд. Легенът си е страшничък като се замислиш. Ама недей да мислиш много, много – просто се сгуши в най-близкия човек до теб и му кажи, че е важен за теб. Аз ще го усетя и ще се усмихна :)