Дигиталните спомени

От едно (без)известно време ме гложди следният въпрос : имат ли все още хората живи спомени в себе си? Преди да цъкнете хикса на тази страница и преди да си ударите челото с чук, щото си мислите, че това е поредния „ресторантски“ пост(бе все си мисля, че има кой да се сети защо го казвам), ще поясня какво имам предвид.

Кино, музика, изобразително изкуство, архитектура, пейзажи. Какво ли още не...остава запечатно просто на файл и след това старателно простряно в някоя социална медия като поредните гащи, които току що са излезли от пералнята. Да, красиво е мястото на което сте били – виждаме прекрасно всичките филтри и обработки. Да, мощно е било избухването на партито/концерта – виждаме невероятните ви усмивки(въпреки че знаем колко неистински са реално). Да, филмът е бил интересен – виждаме ....всъщност нищо не виждаме, щото сте се снимали в тъмния кино салон, но кво значение има? Нали хората знаят вече, че сте били там. Не ме разбирайте погрешно – много се радвам когато разглеждам кадрите на хората, които са си изкарали добре по някакъв начин(самия аз от дъжд на вятър го правя – все пак съм част от стадото, comeee oooon!), но усещам на моменти една такава...изкуственост. Като че ли все по-пластмасови ставаме и в отношенията си, и в усещанията си. Ще дам обичайният си пример : отиваш на концерт на любима група. През цялото или почти цялото време си вирнал ръцете като Мечо Пух когато беше паднал в хвойната. Седиш статично, щото ще се развали фокуса(нищо, че по принцип го няма). Звукът, който излиза от клипът след това по-скоро наподобява ранните записи на Mayhem когато Dead е бил със запек от 20 години, но нищо – важното е че се виждат сенките на музикантите, които са пред теб. Които..са там ЗА теб и би трябвало и ти да си там ЗА тях. Мисля, че изпълнителите много повече биха се зарадвали да видят усмивки, а не...Samsung, iPhone, HTC и т.н. Крайно необяснимо е за мен как някои успяват да издържат на адреналина, на емоцията, на енергията, на усещанията, които би трябвало да преминават през тях когато са на любимото място, с любимия човек, с любимата музика? В този случай размишлявам конкретно за „моята“ музика. Как бе, братовчед ми, се забиваш като пирон в дЪска и оставаш мумифициран за час-два докато артистите пред теб забиват ебати рифовете, барабаните гърмят все по-бясно и енергично? Музиката живее, ти – умираш. Тук естествено мога да се оспоря сам :

– Така се забавляват хората, бе Иване! Не можеш да кажеш на никого как да си изкарава добре, знаеш. Няма как всички да са емоционални бомби като теб и може би не се кефят да са целите в синини след това.

Разбира се, че съм прав – дори когато споря с двама или трима в главата ми, все някой е прав и все някой от ... „аз“ . Споменах за този пример във връзка със синтетичните емоции. Замислите се някой ден когато имате деца, внуци, правнуци(ако ги доживеем) какво ще им разправяте? Ще им пратите просто поредния линк към забавлението ви от едно време и ще им споделите... какво? Просто дигиталният ви спомен. Да,  чудесно, но мисля че малчуганите ще бъдат много по-ентусиазирани да чуят и усетят историята ви зад всичко това. Ще ви гледат в устата докато говорите, ще следят движенията ви, ще слушат сърцето ви как е гърмяло в тези моменти, ще се разплачат от щастие когато разберат, че баба им/дядо им е крещял на концерта с цяло гърло и се е усмихвал до ушите когато е чул : thank you, Bulgaria! You are awesome! Да, някои неща не могат да се видят без нагледен материал, но по-важното е „материалът“ , който е в сърцето и съзнанието. Това остава. Завинаги.

Нека седим около огънят и си разказваме историите свързани с животите ни. Ей така – както примерно викингите са разправяли за подвизите си(да бе знам, че ме бива в малоумните примери). Колко по-страшни и интригуващи звучат така. Я да видим...съвременните викинги как биха разказали начинанията си :

-          Attending a battle! “feeling furious” #battle #killing #blood #mynewaxe #pillage #rape #conqueringtheworld #Odinisawesome #Valhalla #hashtag #evenmorehashtag

Някак ей така ми изглеждат нещата в сбърканата ми глава. Чувствата малко по малко се превръщат във feeling-и, усмивките – в емотиконки, събитията – в зомбифицирани събирания на индивиди със светулки в ръцете. Моят съвет към всички вас/нас : показвайте повече уважение към другите около вас и случващото се около вас като просто изложите това, което бушува вътре, но не по технически и роботизиран вариант, а по онзи...старомодния начин : усмивка, прегръдка, вик. Ще бъде оценено много високо и...много по-качествено. Гарантирам!

*С дребният шрифт : горепосочените щуротии не се приложими за всички хора на света. По време на писането никой не беше убит и се надявам след прочита никой да не ме възприеме като човека с размахващия пръст и пропагандиращ идеи, които ТРЯБВА да се случат еди как си. Не, аз съм дишащ като всички вас и никога няма да съм по-различен. Това е мнението ми(да, знам къде да си го завра, милички). #peace lol :D