От онези вечери. Отново. Не вярвах, че ще се случат. Ето ги. Тук са Мамка му, защо? Пътувам с тях ръка за ръка. Не ги искам, но те настоявят да са с мен. Чувствам нищожеството в себе си, но.... Как? Защо? От къде? Нали избяга? Нали не искаш това? Нали странеше? Нали спря да чувстваш? Нали се абстрахира от миналото? Нали не искаш да отиваш пак там? Да...ТОВА там, брато....Виждал си го, усещал си го, продължаваш да го виждаш. Спри се бе, човече! Това те унищожава, това не ти носи нищо от което имаш нужда. Стига с тоя садомазохизъм! Стига...Да, слушай музиката, виждай красотата в човеците, подушвай уханието им, усмихвай се на красивата им усмивка, но...дръж границата! Спри да се самообвиняваш, спри да обвиняваш, спри...да гледаш 'филми'! Обичай...обичай истински! Стига толкова емоции made in China! Докога мислиш че ще си жив? Днес? Утре? Ден-два-три-пет? Година-две-три-пет? Знаеш ли? Ти си никой и никога няма да си този специалитет, който всеки би си поръчал, но въпреки това ще бъдеш вкусен в подходящите устни, защото в момента в който някой те опита ще разбере, че може да си евтин в менюто, но пък ще утолиш ситостта му. Ако не успее от първият път, ще те поръча още един път и...така ще се нахрани, че ще те поръча и за вкъщи. Мхм. Да, що не? Не вярваш? Идиот! Все едно нямаш представа как стоят нещата по принцип. Знаеш. Знаеш не ами направо си го усещал в задника си, човече!
Имае едни такива... моменти(надявам се) в които се чувствам наистина доста ниско по тревата. Усещам безполезността си. Не съм нужен на никого, на никого не бих липсвал дори и след време. Излишност. Но...знаете ли? Опитвам се...наистина се опитвам да не давам мощ на всичко това. Загубих 21 килограма от физическото си тегло заради всичко това. Двадесет и един. Не, не беше депресия или поне така си мисля, но ми беше достатъчно. Да, продължавам да слабея и да се губя, но...правя почти всичко по силите си да остана стабилен и да вдъхвам стабилност в другите. Това е по-важно за мен и винаги е било. Искам да умра с усмивка на лице и с идея, че съм успял един...поне един човек да "накарам" да си каже дори и на ум : благодаря ти, Вака, радвам се че споделих това с теб! Някак това ме кара да бъда все още тук сред вас и да ви пълня главите с глупостите си. Повярвайте ми зад всичко това се крият много размисли от моя страна и се опитвам по някакъв начин да не ви засегнат. Опитвам се. Постоянно се опитвам да бъда. Да бъда с вас, до вас, около вас. Доста често не ми е много лесно, но...възстановявам се и смея да твърдя, че доста успешно.
В момента е около 1ч. Имам доста енергия събрана в себе си. Чувствам се добре въпреки горните редове. Те са израз на онези страннотии, които ме обземат на моменти. Дадох си сметка, че ще се появявт в мен от време на време ама...майната им! Свикнах да съм с тях и даже май си станахме дружки и почнахме да се разбираме. Щото...що пък не? Да изиграеш едно хорце с проблемите и тегавините си? Кво пък толкова? Даже смея да твърдя, че това е най-добрият антидепресант - да се забавляваш с психическото си унищожение. Хем се смееш, хем плачеш, хем не знаеш кое точно от двете, хем пък има фойерверки и става още по-голямо парти. Точно така! ПАРТИ, БРАТ!
Сигурно има причина да се чувствам така. Сигурно има причина това да се случва. Сигурно има причина за всичко, но...знаеш ли какво ще направя аз? Ще си пусна любимите Woods of Ypres, ще послушам един от най-добрите вокали някога, ще свия една вкусна тютюнка, ще изляза на терасата, ще погледам небето, ще си мисля за теб и...ще се почувствам по-добре, че ти си там някъде, четейки тези редове и (евентуално) ще усетиш магията в мен, от мен. За теб. За вас
Небето е красиво...
No comments:
Post a Comment