Тръпчинките

Да бе, тва е всъщност! Ей го – онова съкращение на лицевите мускули, което не би било хубаво да го губиш. Абе, човек, то е с теб! Защо го отбягваш? Изглеждаш прекрасно с него! То те гони постоянно, а ти си в противоположната посока. И за какво? Имаш ли полза от това? Разбирам, че искаш да правиш някакво извратено кардио, спринтирайки далече от това, но...айде моля ти се – знам, че не си падаш по това. Да, роден си с рев на тоя скапан свят, но защо мислиш, че така е удачно да продължаваш? Стига си се раждал ама пробвай да се ПРЕраждаш! Катализаторът ти би било хубаво да е всичко това, което виждаш докато правиш бягането през различните пейзажи. Постой за малко, позагледай се, подуши, послушай...усмихни се. Е, мамка му, картините са там за това. Да ги усетиш с пълното си съзнание, а не да бъдат пренебрегвани. Та те са рисувани от хора също като теб, но те вече са се уморили да се движат и са искали да рисуват, да творят.Те са част от силата създала всичко това. Все ми се струва, че си човек на изкуството и ще намериш време да оцениш тяхното. Повярвай ми ще останеш изумен от всичко това. Аз лично все още съм изключително впечатлен и продължавам. Да, понякога ми се иска просто да се изпикая на всичко с идеята, че това е някаква изкуствена утопия създадена от някакви глупави хипита, които си мислят, че могат да променят света, които колабира. Да, всъщност това се случва доста по-често отколкото си мислиш, но... знаеш ли? В такива моменти се замислям, че това е крайно невъзпитано. Невъзпитано е да се подиграваш така с творенията на другите. Дължиш им уважението към изкуството им най-малкото, защото те не са егоцентрици и лицемери. Правили са и продължават да го правят с ясната идея то да съществува не само за тяхната нирвана, но и за нечия друга. Малко по малко, един по един, двама по двама, трима по трима...сещаш се накъде бия, нали? Един с всички, всички с един, един за теб, един за другите, ти за него, те ... за много!

Чудно ми е ТОЧНО в момента какво правиш докато четеш тези редове? Усещаш ли нещо? Колко учестено ти е дишането? Спокойно ли се чувстваш? Напрегнаго ли ти е? Чувстваш ли пълнота? Или празнота? Искаш ли? Желаеш ли? Какво витае в теб? Все такива чуднотии. Може би наистина доста по-често летя, отколкото да се разхождам по земята. Но, видиш ли, това ми представлява доста голям интерес. Поне това си мисля, че го мога – мога да летя с теб. Бих те хванал за ръка и бих те завел на интересни места, стига да ми позволиш и стига да пожелаеш да ги видиш с широко отворени очи. Стига да...им се усмихнеш. Есенциално е това, последното, да се случи тъй като ТИ имаш прекрасно изражение в този момент и ти променяш ТЕЗИ места така. Наивно или не, аз виждам разликата и я усещам. Всички ние около теб, които летим заедно я виждаме и чувстваме. Нали не искаш да ни отнемеш всичко това? Та ние живеем за да възприемем теб и всеки един трепет на тялото ти. То променя цялостното си излъчване когато го „принудиш“ да свие мускулите си под някаква форма – юмрук(да, няма да те занимаваме), повдигане на вежда(да, глупост сме казали), сбърчване челото(доста сме сгазили лука и манджата няма да я бъде) и най-красивото : тръпчинките около устните ти(ДАААААА, успяхме – етооо вижте, вижте, вижте един от онези смехурковци, които все още го могат, на които им отива и които знаят как да обладават другите с присъствието си).

Прибрах се уморен. Наистина. Въпреки че май не дадох много гласност на торнадото в мен, то не спираше. Емоционално се скапах, физически – не чак толкова, но достатъчно. Постоянните ми наблюдения над хората ме съсипваха на моменти и май е време да се пооткажа. Поне не чак в такава степен, защото ще се загубя и никога няма да се намеря. Ето какво направих всъщност : поседях известно време под душа, наслаждавах се на топлата вода върху мен, усмихнах ѝ се. Мушнах се в хавлията и се боднах до пърдялката(така викам на малкото червено-бяло духащо топло нещо). Усмихнах се и на това. Що пък не? Тия неща ме даряват с това от което имах нужда – топлина, щото всички знаем за северняците, които изведнъж задухват когато излезем от банята. Брррр. Направих си нещо за хапване и си пуснах комедиен сериал за гледане. Мамка му, не спирах да се усмихвам. Сега...сега пиша всичко това и да ти призная, хич не съм усмихнат, защото знам, че ти седиш там някъде и не си усмихнат. Но пък знаеш ли какво ще ти споделя? Аз винаги ще съм от тази страна на монитора или до теб по какъвто и да е друг начин и ще продължавам да правя опити да откриеш произведението на изкуството, което си. Аз ще бъда твоя Санчо, който ще носи твоите боеприпаси – дали ще са бойни или не, ти преценяваш. Каквото и да правиш – мамка му нека бъде с усмивка(ехидна, лъчезарна, злобна – кво пък? Все е нещо!)

Единственото, което ми остава в момента е разбира се да възпламеня обичайната си тютюнка, да погледам малко безкрайното небе и... да му се усмихна, разбира се. Направи го и ти – с или без пламтящата любов в ръцете. Айде да се срещнем! Айде да се разходим малко! Хвани ме за ръка! Полети с мен! Имаш нужда, знам! Ще те чакам там...някъде...с усмивка (((( :