Всъщност...може да вали по всяко време

Започна странният ми ден. Мина ми през русата глава да споделя плейлиста му. Още от сутринта всичко започна обичайно – джезвето на котлона, свиването на вкусната тютюнка, малко трип хоп. Обичайното спокойствие с което започва почти всяко слънце при мен. Чаках с нетърпение да закъкри водичката и да я добавя към кофеиновата смес. Вкъщи винаги е тихо, гледката от терасата – също. Свивах. По едно време чух лекото бълбукане, което беше знак, че първата ми кофеинова доза ще бъде готова всеки момент. Все още естествено звучеше едно приятно пиано от лаптопа. Наливах в тон с музиката. Усмихвах се през цялото време, защото нямах търпение да поема топлината от чашата, да издърпвам първата приятност за деня и белите ми дробчета да затуптят в такт. Да, така и направих. Доставих си поредният оргазъм на изтерзаното ми тяло. Отпивах и подръпвах все още с онази усмивка, която много биха сметнали за наивна, но все пак аз я доставях на света всяка сутрин, за да я чуе някой някъде там, който правеше същото и да се почувства по-добре. Наслаждавах се на всичко. Да, мисля че успявам. Трип хопът, който си вървеше тон след тон допълваше цялата тази утопия. Гледах облаците – тази сутрин бяха просто произведение на изкуството. Снимах ги. Не че трябваше, но...нали съм виртуална кифла и трябва да споделя този момент с другите виртуални кифли. Нали..like-ове, сърчица а у – да си погладя изкуственото самочувствие ха! Въпреки това, те останаха в мен повече отколкото като просто изображение на някаква техника.

Дойде време да връзвам гащите и да се запътвам към работното място. Пуснах слушалките. Квото тръгне – това е. В случая бяха God Dethroned. Все пак хубаво е да поясня, че неслучайно плейлиста ми в телефона се зове „манджа“. Ще се разберете по-късно защо. Още от началните звуци вече бях друг човек. Всичкото товя спокойствие отиде по дяволите и ме обзе онова странно усещане за мизантропия и агресия. Докато звучеше целият албум The Toxic Touch(прекрасен албум въпреки всичко) имах чувството, че мога да обърна тир с голи ръце и с бухалка да смажа шофьора. Ужасно беше в един момент. Цъкнах копчето за следващото нещо. НЕизненадващо започна един албум на Soulfly. Отново – рязка промяна. Вече исках да съм в едно с всичко и всеки(въпреки моментните по-агресивни изблици на дядо Макс). Крачех си едночасовият път до работа все едно на облаци. Един по един. Цък цък. Брех че хубаво! Точно преди работа стартираха Gojira. Ето тук...нещата много се пречупиха. Обърках се. Какво сега? Агресия? Меланхолия? Агония? Какво?

Работният ми ден продължи „под тези звуци“. В един момент реших да се затворя в себе си и да не давам воля на нищо. Просто да размишлявам. За сега. За преди. За ... по-натам. За след малко. Целият ден почти не обелих дума и това се прие доста странно от хората около мен. Може би защото бяха свикнали аз да съм емоционализирания идиот, който внася някаква...някаква разлика в работното ежедневие. Да, но...днес не бях аз, съжалявам. Утре... кой знае. Сложих слушалките и продължих да работя с тях. Отново прелитаха какви ли не неща през тях. Septic Flesh – Codex Omega беше албумът, който почти не ме премаза психически и в доста от моментите бях на косъм да захвърля всичко и просто да си тръгна. Въпреки това аз бях наясно, че имам неща за вършене и не трябва да се поддавам на това, което минава през ушите ми. Мълчанието ми продължаваше. Както и въпросите „какво има?“?

Свърши. Стига толкова за днес. Направих обичайната хмелка с колегите след работа и след това им пожелах „чао“. Исках да се разходя до вкъщи. Естествено след като целият ти ден е бил такъв...странен...защо да не завали? Ама какво пък толкова? Отново лапнах слушалките и закрачих под дъжда. Започна Kroda. Обожавам ги. А докато слушаш дъжда как бавно капе върху слушалките ти под техните звуци, атмосферата става най-хубавото нещо, което си изпитвал. Целият им албум(Cry to me river) преливаше в мен. Знам го наизуст. Ето пак – онези смесености на чувствата. Агресия, тъга, щастие. Много неща. Аха да подскочиш и...падаш защото темпото се забавя. Странно, но прекрасно. Душех дъжда. Усещах го. Крачех в кал, листа, трева, фасове. Но не ми пукаше. Виждах мизерията около мен, но не ѝ позволявах да ме накара да мисля за нея. Та аз летях! Мисля...Що не? Дъждът се засилваше в посоката в която бях тръгнал. Засилваха се и емоциите, които преливаха в мен. Знаете ли какво? В един момент се спрях, запалих си тютюнката, погледнах нагоре и се усмихнах на дъжда. Да, той не спря, но пък явно знаеше, че аз го обичам с цялото си сърце и затова той даде колкото можеше от себе си за да ме направи още по-щастлив. Е, благодаря! Не, наистина благодаря! Вали колкото искаш и колкото можеш. Обичам те!

Продължавах да крача в локвите, калта и всичкото друго, естествено още по-усмихнат. Все пак бях хванал приятел за ръка и двамата дружно си джапахме до вкъщи. Ех, да можех да поседна с него на по тютюнка и да наблюдаваме сътворението му. Тюх, жалко. Майната му, сигурен съм че той знае какво прави. В един момент в ушите ми зазвуча Terror – Keepers of the Faith, точно когато минах покрай една църква. Агностик съм, но бях на разходка с вярващ. Дъждът вярва, че прави правилното нещо и това го правеше по-силен. Беше интересно съвпадение.

Вече бях пред входната врата, завъртях ключа и...започнаха Belphegor с безмилостните си звуци. Е, не. Дръпнах кабела на слушалките – май вече нямах нужда от тях. Засега.

Ето ме – отново. Последните редове ги пиша под звуците отново на успокояващия трип хоп. Въпреки всичко мисля, че беше хубав ден. Защо? Защото...животът е прекрасен! Да, ще умра с тази идея!

Да, отивам на терасата да запаля една...хм... “трип хоп“-ска тютюнка и...да пожелая на дъжда „приятна вечер, приятелю!“