Tuesday, September 26, 2017

Малките прашинки



Етоооо вече за пореден ден се събудих с най-истинската усмивка, която имам, прегърнат от...положителност. Разсънвах се. Като че ли напоследък малкосънието ми беше абсолютно достатъчно и приятно. Чувствах се по-свеж от всякога и си казах :
- Днес май пак ще се разходя до ресторанта да проверя как е той.
Силно се надявах още да си е там и да не се е срутил след толкова време. Липсваше ми. Въпреки че не спирах да мисля за него не го бях посещавал от неизвестно време. Странно, че не бях изпитвал нужда, а точно днес исках ама наистина много да ида там. Речено сторено. Станах, потърках очи, погледнах въпросително сутринта и ѝ се усмихнах. Знаете ли какво? Тя ми отвърна със същото! Изведнъж като по чудо(сутрините не съм от най-емоционалните дишащи) огромно количество жизнена енергия рукна в мен. Пуснах си музика, свих си една вкусна тютюнка и докато си пълнех вода в джезвето си тананиках, танцувах си, правех някакви физиомутри в огледалото, даже ми стана смешно по едно време от целия тоя цирк, който сам си създавах в къщурката. Толкова приповдигнат, толкова сияещ от плюсове, толкова...щастлив. Брех, Иване, можело значи! Защо загуби толкова време преди? Защо си причиняваше всичко това? Защо се въртеше там долу и не искаше да излизаш от там? Виж само колко по-добре може да бъде! Виж всъщност колко ти отива усмивката! Виж се! Виж се бе, човече! Не се ли харесваш повече така? Никога повече не слизай там! Никога...
Да. Обичайните саморазговори, които провеждах доста често на по тютюнка със себе си. Седнах на пейката на терасата, запалих миналото, отпих настоящето, преглъщах бъдещето. Първото гореше и го изтръсквах в пепелника където му е мястото, второто беше толкова сладко и топло, третото протичаше в мен с такава благина, благина която бях забравил колко приятна може  да бъде. Със Сутринта си лафихме, смеехме се, прегръщахме се, целувахме се. Ей така – небрежно и плахо. Тя ми разправяше забавни истории, аз наблюдавах в захлас всяко едно движение на устните ѝ и нямах търпение да ѝ ‚запуша‘ устата с поредната топла целувка и тя да ми отвърне с широкозъбка. Да, аз бях най-щастливия човек да се събудя с такава Сутрин – Сутрин, която отнема целия негативизъм от теб и прави невъзможното, а именно да се почувстваш човека, който искаш да бъдеш. След всичкото това време, което прекарахме, аз я изпратих на работа -  да събужда останалите хора. Изпратих я до пред къщурката ми, прегърнах я за последно този ден, целунах я по слънчевото чело и ѝ пожелах прекрасен ден. Съзерцавах я как бавно, бавно потегляше на сутрешното си пътешествие. Запалих поредната, издишах гледайки небето и си казах :
- Приятен път, Сутрин! Дари и другите с това, което даряваш и мен! Всеки го заслужава!
Хвърлих последен поглед към отдалечаващия се силует, пуснах лека усмивка и се прибрах.
Вкъщи ухаеше много приятно на отишлото си. Поех дълбоко от аромата, въздъхнах, усетих отново онзи прилив на енергия и тръгнах да се подготвям за кракоходката до моето местенце. Пътят си беше все същия – осеян със старпознайните сиви хора и между тях тук таме някой по-цветен, който се отличаваше от тях. Ей така им казвах ‚Здрасти, човече!‘ и те също ми отвръщаха с това. Що пък да трябва да познаваш някого за да му кажеш нещо такова? Този път направо долетях до ресторанта.
-          Брех, мамка му! Жив е бе! След толкова време все още е свеж! Чудесно, момчето ми! Радвам се че си издържал ударите на времето. Браво!
Докато гледах творението си, почти се разплаках от щастие, че все още го има и ме чакаше. Отключих вратата, звънчето иззвъня. Е, да всичко естествено беше в прах и паяжини, но...непокътнато. Запретнах ръкави и крачоли, яхнах метлата, пуснах си малко музика и затанцувах напред назад. Божико, колко кочинка беше вътре! Въпреки това с подсвиркване и ентусиазъм, съвсем чинно си чистех в ритъма на мелодиите, които излизаха от джубокса. Метлата ми беше микрофон, света – сцена. Абе възгордях се по едно време да си призная. Звуците, които излизаха от устата ми сигурно не бяха най-доброто нещо, което можеше да се чуе, но не ми пукаше.
Не мина много време и звънчето иззвъня втори път. Влезе едно къдраво и с големи очи. Забих и си изпуснах почистващия уред. Поизтупах се, пооправих си косата и тръгнах към клиента си да се здрависаме. Естествено се спънах няколко пъти в разстояние от един метър(мисля че единия ми зъб се клати), но все пак стигнах успешно.
-          Здрафей! (тук май вече окончателно разбрах, че съм вече с 31 зъба)
-          Здравей. Минавах случайно от тук, чух някакви странни гласови звуци, които наподобяваха син кит в размножителния период и реших да се отбия да видя кой по дяволите ги издава. Ти ли беше?
-          Ъм...да. Толкова зле ли беше?
-          Покъртително ужасно беше, да. Нищо не става от теб като певец, но пък виждам, че си си спретнал доста приятно местенце. Похвално.
-          Нека ти предложа нещо за пиене.
Побързах с предложението за да може клиентеца да се отърве възможно най-бързо от това, което е достигнало до ушите му. Сипах два чая и ги занесох на обичайната маса до прозореца, който гледаше към улицата.
-          Тютюнка?
-          О, да с удоволствие. Обичам ги.
-          Така ли? Страхотно. И аз.
Разговаряхме за какво ли не. Даже не мога да опиша нещо конкретно. Не спирахме да се смеем през цялото време. Ах, какъв беше нейния! Цялото помещение ехтеше и аз не можех да спра да го слушам. Доста често хвърляше и добрепознатия поглед-камшик от оня филм The New Guy, което допълнително вкарваше епичност в историите ѝ. Не спирах да я наблюдавам, а и не можех. Беше ми прекалено интригуващо всяко едно нещо, което споменеше и не исках да изпусна нито част.  Интересното беше, че въпреки на пръв поглед абсурдните истоии, на които бях свидетел, имаше и моменти в които разговаряхме за предишните ми проблеми и тя ги разбираше. И то перфектно. Знаете ли всъщност какво направи? Не подходи с типично съжалително разбиране на повечето хора, а ми се накара едно хубаво и даже по едно време почна да се смее на тях. За части от секундата се чудех дали не ми се подиграва, но в следващия момент си казах :
-          Да, от това имах нужда. Някой да ми се изсмее в лицето и да ми каже, че всъщност всичко това си е за смях, а не за сълзи.
‚Ха-ха‘ проблемите започнах да си ги наричам. Времето минаваше бързо и неусетно в такава компания. След като стомасите ни вече приличаха на добре подредена мозайка от хилеж, дойде момент в който трябваше да се разделим. Беше се свечерило навън и цялото небе беше покрито с милиони малки светещи точици.
-          Погледни нагоре. Какво виждаш?
-          Ми... звезди, звезди и тук таме някоя луна ха-ха.
-          Много смешно, Иване. Знаеш ли какво са това? Това са малките прашинки, които искам всяка вечер като погледнеш към тях да се сещаш за това как ти днес поплака не от тъга, не от потиснатост, не от самосъжаление, а от това че се почувства истински, от това че намери себе си, от това че започна да се разбираш какъв си и за какво си тук. Мисля че нещо такова ти се случи преди няколко часа, нали?
По дяволите как е разбрала всичко това за такова относително кратко време?? Да, знам че съм отворена книга, но не вярвах, че някой ще иска да я чете. Не и по този начин. Залепих се за нея и ѝ рекох :
-          Кога ще те видя пак?
Тя ме погледна с огромните си очи, лепна една усмивка :
-          Може би по-скоро отколкото си мислиш. Приятна вечер и благодаря за чая. Беше хубав.
Изчезваше в тъмнината точно както Сутрин изчезваше в утрото. Сметнах 2 и 2 и си рекох :
-          Дали това не беше Сутрин в човешка форма? Дали всъщност не съм пил кафе и пушил тютюнка с нея всяко утро? С нея ли се смях всеки път като ставах? Нея ли изпращах на работа? Хм...
Заключих ресторанта и потеглих към къщурката си. Улиците бяха пусти. Ухаеше на....кокос? Откъде пък се взе тоя аромат? Всъщност майната му. Откъдето и да се е взел беше невероятно. Поех уханието с пълни гърди и...етооооо пак – онази добре позната сутрешна жизненост! Дали беше минала по същия път? Ебаси...ще помня тази вечер винаги. Запалих отново и погледнах красивия небосвод. Издишвайки :
- Благодаря ти, сутрешен човеко! Ще те помня дълго време...

No comments:

Post a Comment