Денят без край

Една сутрин се събудих и с отварянето на очите си казах :

-          Днес ще е един хубав ден!

Наистина така и стана. С всяко изминало време виждах по-добре, чувах по-добре, усещах по-добре. Нямам представа какво сутрешно чудо се беше случило, но някак света ми се преобърна по съвсем друг начин. За едно сравнително дълго време бях забравил какво е да усещаш сърцето ти да трепти постоянно от усмивка, мозъка ти да бъда относително спокоен(или поне значително по-спокоен от преди), да се радваш на чуждото щастие(а не да се натъжаваш от това, че ти самия не можеш), да викаш от смях, да преливаш и преливаш. До такава степен ми беше странно, че това се случи буквално за секунди – за едно ‚добро утро, свят!‘ време, че се замислих колко ли щеше да продължи всичко това. Бях доста скептичен и веднага се контрирах с :

-          Стой, стой! Къде си тръгнал от сутринта с тая усмивка? Много бързо забравяш какъв беше. Нали знаеш, че това няма да остане така? Не можеш ей така с лека ръка да загърбиш депресивните си и меланхолични състояния. Те ще те обземат пак и пак и ще пропаднеш. ПАК! Мястото ти е там долу, на земята. Къде си се разхвърчал така? Какво по дяволите си мислиш, че правиш? Ха! Задник! Я си връщай обратно погледа към празния таван и не се величай толкова. Знаеш, че си нищо и никой. За какво ти е? Това е твоята съдба. Приеми я!

След всичко това, рухнах за съвсем кратък период, намръщих се срещу огледалото и...

-          МАЙНАТА ВИ!Майната ви, мисли такива! Не, не ви искам!

Показах среден пръст на тях, усмихнах се и запалих любимата тютюнка, облегнат на хубавата пейка на терасата. О, колко вкусна беше тя(не, не пейката де)! Нямаше я горчилката, нямаше и соления вкус на сълзите, нямаше и сърцебиенето от изгряващия ден, не виждах мрака на раносутринието. По дяволите това беше най-приятната тютюнка, която е галила белите ми дробчета от много месеци насам! Наслаждавах се на всеки един неин пукот, на всяка една дръпка. Виж ти! Всъщност животът можеше и да бъде вкусен! Вкусен колко първата цигара сутрин. Тя наистина беше невероятна. Естествено подплътена с усмивка. Усмивката, която грееше на лицето ми заедно с появяващото се слънце. Да, ние двамата греехме и посрещнахме изгрева. Стиснахме си ръцете и си казахме :

-          Здравей, стари приятелю! Не съм те виждал отдавна. Не и по този начин. Изглеждаш много добре. Надявам се и да се чувстваш така!

Да, заслужаваше си. Заслужаваше си денят ми да започне така. Естествено в един момент бях леко разкъсан от незначително притеснение, че все нещо ще се скапе него ден и всичко, което е минало през мен тази сутрин, ще отиде по дяволите. Не закъсня и този момент. Но, знаете ли? Не го отразих. За момент, но кратък. Бях твърдо решен, че това няма да позволя да помрачи всичко. Не, няма да позволя на нищо да ме спре от това емоционално приключение. Бях тръгнал гол, бос, с цигара в ръка и нищо друго. Че какво друго ми трябваше? А да – спътници, с които да споделя положителността. Та аз ги имам! Цял живот съм ги имал. Това са най-прекрасните приятели, които съществуваха около мен и ме вдигаха всеки път когато се спънех в острите камъни и падах целия в кръв и сълзи. Когато отказвах да стана с презумпцията, че....че няма смисъл, че всичко е загубено безвъзвратно и никога няма да го имам, че нямам нужда. Пф, пълни глупости! Естествено, че имах нужда! Да бъда щастлив, да бъда усмихнат, да се смея, да подскачам, да танцувам под дъжда, да чувствам, да обичам, да бъда обичан, да правя другите... такива, клонинги на мен. Да, разбрах, че това ми е призванието. Може друго да не направя докато съм още дишащ, но... това ще бъде моята най-голяма награда за живота, който съм живял. Искам да успея, искам да ви видя всички най-красивите и прекрасни създания, които сте! Заслужавате го, защото...може да сме родени самоунищожителни, както не един път съм казвал, но същевременно сме родени и борци! Ние сме тук за да победим тъмнината и потиснатостта. Има много красота в мрака, но само ако искаме тази част от него да видим. Красотата му е доста лъжлива и много често не я осъзнаваме и попадаме в лапите на едно всеизяждащо чудовище, което не подбира пол, раса, сексуална ориентация, професия, възраст. Но то е победимо. Има своите слабости и ако излседваме редовно, ще разберем за тях. Едва тогава ще извадим нашите оръжия за масово поразяване и с един замах ще го разкараме от лицето на прекрасната ни земя. Кои са нашите оръжия ли? Ами...чувствата. Ама ония отбелязани с плюс на картата на човешкото тяло. Този гнусен звяр много се страхува от тях ама не си признава. Чак когато се запознаете от близо с него ще го разберете – няма сам да ви каже, но повярвайте ми...гадината изпитва неистов страх от смеха на хората и обичта им. Затова – прегърнете го, а не го ритайте; целунете го, а не му забивайте шамари; обичайте го, а не го мразете; изплезете му се, а не му викайте. Нямате си представа колко дебилна физиономия прави в такива моменти – изведнъж тя се изкривява и... даже може да почне да се смее с вас. А какво по-забавно от това да се въргаляш по земята със собстените си демони и да се кискате като идиоти? В един момент когато не ви остане въздух от хилеж, ще си стиснете ръцете и ще се разделите. Но внимавайте! Това не означава, че няма да се върне нещо подобно или с още по-голяма сила! (среден пръст) АМА ВИЕ ЩЕ БЪДЕТЕ ПОДГОТВЕНИ КАТО МЕН!

Денят беше към своя край. Всичко, което бушуваше в мен продължаваше, че даже се и засилваше. Брех, мамка му, май успях! Успях да се задържа на краката си. Ех, че хубаво било! Прибрах се нахилен като ксанаксов наркоман, направих си вечеря, сипах си любимата хмелка, запалих отново, облегнах се назад, пуснах си... някаква музика(нямам спомени каква беше, но едно беше сигурно – не беше тъмна, а светла и ми подейства мигновено), загледах се в осеяното със звезди небе и си рекох :

-          Днес НАИСТИНА беше един хубав ден! Що пък да не го превърна в ДНИ, седмици, месеци? А защо не и в години?

Отпивах, подръпвах, дишах, чувствах, усмихвах се. Харесваше ми. Май наистина ще взема да го превърна в навик. В един приятен навик, който ще задвижда механизмите ми по съвсем друг начин и вярвам, че с новата емоционална машина ще задвижа ръждивите болтчета и на обкръжението ми. Да, повярвах си. За първи път от много време виждах себе си не като утаечен продукт на една реакция, а по-скоро като катализатор на... нещо ново за науката на човешката психика. Хм...легнах си, погледнах към тавана, изсмях му се и му казах :

-          Не, не и тази вечер! Не и утре вечер! Не и вдругиден! Не и... никога не!

Обърнах се, заспах и се пренесох в онзи свят, който чакаше мен. Брех! Красив е! Ще го пренеса в реалността някой ден. Другите също ще ги доведа тук за да знаят за съществуването му. ТРЯБВА да знаят за него. Да се разходят ръка за ръка, смях за смях...заедно!

-          Добре дошъл, Вака! Наслади се!