Миризмата на липа

Бях легнал под едно дърво, запалил любимата тютюнка. Очите ми все така страдаха от странносънието. Почти не мигвах. Наблюдавах безкрайността. О, толкова красиво е! Свобода, въпреки оковите на съзнанието. Летях, падах, летях отново. Не можех да се задържа за дълго във въздуха. „ Крилете „ ми бяха изнемощели и ги движех едвам едвам. Въпреки това усещах острата нужда от... от този път. Трябваше ми. С всеки нов опит аз губех част – кост, „перо“, психика. Докога щях да продължавам с опитите? Нямах никаква представа. Знаех само, че...там някъде ме чака моя оазис от спокойствие. Дали? Не знам. Отново. Пак онези прекрасни сублимни моменти на колебание, заради които се чувствам разкъсан от реалността и останалите светове. А исках...исках да ги опозная, но...дали беше страх, дали беше несигурност, дали беше отвратеност от самия себе си, дали беше нещо съчетано от всичко това, за пореден път – не знам. Вече не бях убеден в нищо свързано с личността ми. Каква ти личност? Беше ли останало нещо изобщо, което да бъде свръзано с понятието „ личност „ ? Да, май само някаква физическа безлична форма на екзистенция, която се крепеше на все още активните мускули и стави. Сигурно е въпрос на време и те да рухнат под ударите. Някак като че ли бях изграден от някаква Форма на самоунищожение, която с всеки изминал интервал вземаше своето и не ми го връщаше. Умолявах я да ми остави поне...поне ръцете за да мога да прегърна любимите си хора. Но тя не ме слушаше. Постоянно ги дърпаше с неистова сила и крещеше срещу мен :

-          За какво са ти? По-различно ли ще се почувстваш? Та ти чувстваш ли нещо? Кога за последно беше истински щастлив за повече от...един ден? Давай ги! Веднага!

Борех се. Постоянно и непримиримо. За всяко нещо, което се опитваше да отмъкне от мен. Да, вярно изяждах доволно количество бой и си ходех постоянно посинен, с липсващ зъб тук там и с открити рани, но... всеки път когато се поглеждах в огледалото, лепвах усмивка тип „такси“ и си казвах :

-          Не, няма да ти дам нищо. Не заслужаваш. Колкото и здрави тупалки да раздаваш, аз ще оцелея, аз ще те надвия, аз ще...успея и ти ще отстъпиш!

Явно все пак имаше Нещо мнооого надълбоко в мен, което диктуваше всичко това и туй нещо беше по-силно от самия аз. Бях жив заради това...Нещо. Колкото и разрушен да изглеждах, всъщност си имах всички части, което говореше че борбата може да е жестока, но не съм се отказал. Нямаше и да го направя, разбира се. Нали трябва да покажа на оная кучка, Формата, че няма да го бъде това, което иска от мен. Не и сега. Имам още въздух за дишане, още емоции за преживяване, още ... какво ли не. Вярвах в това. Май...

Свих си още миорелаксантка(сложни думи знам аз). Отново хвърлих обичайният празен синьоочен поглед към синьопразното небе. Нямаше нито един облак, слънцето беше някъде на майната си където му е мястото, миришеше на... липа. Толкова обичам !Ако спокойствието притежаваше мирис, то това щеше да е със сигурност. Подухаваше лек и приятен вятър. Короните на дърветата се поклащаха в такт. От време на време на небосвода се очертаваше фигурата на някое пернато, което бързаше за някъде. Сигурно да отиде на сянка или при семейството си. Може пък просто да е решило да се разходи. Знам ли. Всичко изглеждаше някак толкова безгрижно. Все едно вече нищо нямаше значение – нито разпадането ми, нито емоциите и настроенията ми. Нищо. Просто празната шир. Дръпнах дълбоко с премрежен поглед, издишах и се отпуснах. Все още силно ухаеше на липа. Усещайки нежното никотиново галене, което преминаваше през белите ми дробове, аз се усмихнах. Леко в ъгъла. След това малко по-широко. Накрая вече започнах да се смея. Ама с глас, ама ... с цяло гърло.

-          Какво ти става, бе Иване? Кво почна да се смееш така? Забрави ли за отчаянието? Забрави ли за депресията? Забрави ли за емоционалните ти наранявания? Забрави ли за всичко това?! Не те разбирам, биполярнико.

-          Хахахаха(не можех да спра да се смея, наистина)! Хахахахах(и продължавах)! Смешно е, човече. Наистина е смешно. Ела да се посмеем заедно.

С когото и да си говорех, легна до мен, запали и му рекох :

-          Знаеш ли? Аз така правя. Смея се в лицето на смъртта и депресията, защото знам че аааадски много мразят това. Всеки път им показвам среден пръст и заповам да се хиля. Казвам ти, човече, ИЗБЕСНЯВАТ! Трябва да им видиш израженията. Изкривяват се от гняв, почервеняват и обезумяват. Започват да тичат срещу мен с огромна скорост и с цел да ми пръснат задника от бой. Докато тичат към мен аз продължавам още по-зверски да се кикотя чак до сълзи. Да, знам че когато ме стигнат, ще ме смелят от ритници и юмруци, но аз както винаги ще се търкалям по земята целия в кръв, но...и в смях. Изморяват се бързо, бързо, защото негативизма който са насъбрали благодарение на мен ги убива по-бързо отколкото техните удари, които нанасят. Докато още дишат тежко и се опитват да поемат въздух за следващия рунд, аз продължавам да се гавря с тях : айде бе, симпатягиии! Още мърдам! Още съм тук и мога да поема още и още и още!

-          Ти не си добре...

-          Да,да,да! Ама...ама ама(почнах да хълцам вече от хилеж) последния път знаеш ли колко забавно беше? Ставам си аз от земята, понечих да кажа нещо и... падна ми зъб бе човек! ЗЪБ! Хахахах и...и и и все пак им изфъфках : аре фе, педерафтии! Само толкофа ли мошете? Покашете ми от какфо сте напрафени! Нали сте много корафи?(тук май ми падна още един ама какво ли значение имаше)

-          Май наистина си си загубил акъла...

Обърнах се към това до мен и...кръстосах си очите и му се изплезих. Първоначално ме погледна с нормалния за ситуацията поглед : WTF?! , пусна лека усмивка, устните му се разтрепериха и... разлетяхме накацалите на дървото птици от гръмогласни смехове. Въргаляхме се по тревата от смях и ние не знаехме защо, но просто... го правехме. Кротнахме се за малко, погледнахме се и отново зацвилихме. След едно известно време едвам едвам се поуспокоихме, запалихме пак и се загледахме отново в небесната празнота.

-          За какво си мислиш?

-          За това как се раждаме самоунищожителни и се развиваме като такива. Ей на : наркотици, алкохол, войни, предразсъдъци и какво ли още не сигурно. Въпреки това много от нас оцеляват доста време. Това какво ти говори? Все пак някои от нас решават да се противопоставят на всичко и...да продължат. Сигурно не всички знаят накъде, но...впоследствие разбират, защото искат да го направят. По дяволите сигурно ей тая птица дето се върти над нас от едно известно време няма представа, че някой ден ще се намери някое хлапе с въздушна пушка и ще прекрати полета ѝ ама тя... кво? Хвърчи си на спокойствие и не мисли за тия неща. За туй знаеш ли какво ти предлагам?

-          М?

-          Айде да си стиснем ръцете за идеята от тук нататък да хвърчим навсякъде, пък да видим кога ще ни пуснат куршум в тиквите прости. Докато това се случи имаме предостатъчно време(може би) да направим доста обиколки. Може даже по пътя да срещнем и други летци и да си направим една сбирка. Сигурно ще е яко, а? Да, ще е яко. Да,да,да! Ще хвърчим, ще се хилим(пак!), ще... абе ще правим разни неща? Мммм кво ще кажеш? Прайм ли го?

-          Ти не си нормален... но, да – прайм го!

Хахаха (х 2)