Двубоят

Отдавна не бях пътувал до неизвестни места. Обялкох се подобаващо, взех любимият си тютюн, хмелката, разгърнах крилете на съзнанието си и...потеглих. Нямах никаква идея къде ще отида този път, но в едно бях сигурен - то и аз имахме нужда от това. От доста месеци насам комуникацията ми с него(съзнанието ми) хич не беше на ниво. То иска, аз му отричам. То блъска с бесни юмруци от гняв, аз пускам куршум директно в сърцето му. То пада в зверска агония на земята и ме моли да спра. Аз с дяволска усмивка продължавам да стрелям по него, да го ритам, да натискам главата му в калта с думите :
- Не, нищожество такова! Теб няма да те бъде! Няма да получиш свободата, за която толкова копнееш! Ще бъдеш заличено от лицето на... вселената! Никога повече няма да се опитваш да вземеш контрол над мен! Да го знаеш!
Продължавах безмилостно да го обезличавам. То продължаваше да се гърчи в нечувани мъки. Плачеше. Крещеше. Кървеше. Опитваше се да диша, но аз винаги му запушвах устата. Въпреки всичко то някак успяваше да се изправи на треперещите си крака, вдигаше гарда и казваше с усмивка, в която липсваха доста зъби :
- Това ли можеш само? Хах! Давай! Пробвай ме пак! Хайде бе, боклук такъв! Хайде да те видим колко още ще издържиш! ДАВАЙ!
В такива моменти аз освирепявах още по-нечувано и с озверял крясък се нахвърлях с още по-голяма мощ върху него. Биех го с ненормална сила. Юмруците ми бяха целите червени. Нямах въздух от гняв, от агресия, от...Защо, по дяволите, правех това? Та...та това беше част от мен. Така аз убивах и себе си. Защо, по дяволите, в момента убивах себе си? Нямам такова желание. Никога не съм имал.
Спрях. Поне за момент. Едвам дишах - не ми бяха останали много сили да продължавам така наречения двубой. Погледнах надолу кървавия пейзаж, който бях сътворил. То седеше там безжизнено. Трепереше. Беше обезобразено до най-високо ниво. Липсваха зъби, част от черепа, кръвта беше навсякъде. В един момент нещо ми направи впечатление. То беше застинало в тази поза с усмивка.
- Гадното говедо ми се подиграва! Така ли?!
Вдигнах крак с цел да смачкам и последния му вопъл на положителност. Но...отказах се. Свалих бавно крака си. Запалих една тютюнка. Наблюдавах 'творението' си. Май още дишаше. Чуваха се предсмъртните му хрипове. Отново направи опит да се изправи, но не успя. Явно добре го бях подредил. Затова остана на земята и ми заговори, колкото можеше :
- Защо, човече? Защо ми причиняваш всичко това? Толкова ли си ми ядосан? Толкова ли малко добрини исках да сторя за теб? Да бъдеш поне малко щастлив, поне малко по-добре, малко по-... такъв какъвто искаш да бъдеш. Виждам те всеки ден унил, смазан, бит почти колкото мен. Носиш раните си всеки ден едвам, едвам. Късаш ми сърцето всеки път когато усетя, че си там...там на онова място, което никой не харесва. Не можех да приема това. Постоянно се боря да те променя, да те направя човека, който всъщност си...да ти помогна. А ти какво правиш? Садистичният ти мозък диктува действия, които често ме докарват до почти смърт. И за какво? Само защото ще се подчиниш на нещо толкова абстрактно? Нещо на което не може да се има доверие доста често? Е, нямаш право (тук изкашля обилно количество кръв). Нямаш право нито да си там където си в момента, нито да правиш това с мен, нито да позволяваш някой да чупи капачките на коленете ти и да те осакатява за цял живот. Но ще ти кажа следното - имаш право да се противопоставиш на всичко това, имаш право да изживееш всичко това, но... внимавай! Онзи нагънатият там горе е по-лукав от Лукавия. Може ти изигирае(и го прави често всъщност) много неприятни шегички. Той обича да ги прави тия работи. Голям нехранимайко е. Все за него да се грижиш, да го цениш, да го лекуваш, а той... какво? Отвръща ти с...(тук посочи себе си, горкото Съзнание) това... Доволен ли си? Кажи ми, идиоте! Кажи ми, доволен ли си от това, което той те кара да правиш?! Доволен ли си от себе си....
Очите ми отново се напълниха със сълзи. Не можех да го погледна в очите. Коленете ми се строшиха на две и аз паднах до него.
- Не... съжалявам... толкова много съжалявам...
- Ще се справиш, човече...знам го... усещам го дори и с малкото туптения в тялото ми, които си ми оставил. Дори и мисля, че си намерил катализатора, който ще ме регенерира отново някой ден. Просто... трябва да повярваш. Ще бъдеш. Отново. Знам го. Обичам те. Обичай се и ти.
В този момент издъхна в ръцете ми. Гледах безжизненият му труп. Мълчах. Какво ли изобщо можех друго да направя? Свалих връхната си дреха, покрих го. Не можех да гледам това огледало на самия себе си. Запалих още една. Запалих и трупа му.
- Ще се справя...заради теб...и аз те обичам...