...и изведнъж се събуди целия облят в пот. Беше ли изобщо заспивал? Всекинощният въпрос, който си задаваше и може би заради него спеше с широко отворени очи. Дълго гледаше празният сив таван. Какво ли толкова интересно имаше изобщо там? Всъщност...нищо. Обичайната празнина...тишина. С някакви сили замъкна тялото си в банята да се наплиска с малко вода. Ей така - нали действа освежаващо. Погледна в огледалото. Подпухнали, изсъхнали очи от изтормозени сънища, изпито лице, несресана коса. Намръщи се на изображението и с всичка сила заби главата си в огледалото. То се пръсна на хиляди малки кървави частици. Отново погледна в останала част.
- Кой си ти по дяволите? Просто някакъв кървящ и дишащ организъм? Какво правиш тук? Изобщо имаш ли идея за нещо? Защо току що си причини това? Има ли смисъл това, което правиш? Не искаш ли да намериш смисъл? Не искаш ли да бъдеш щастлив и дишащ? Даваш ли си сметка за всички малки щастия, които ти се случиха досега? Не те ли правят по-... по-друг?
Отново беше стигнал до момента на вътрешните диалози. Отново до момента в който разговаряше...с някой, който не съществуваше. Полудяваше ли? Абе не би трябвало. Нали уж прави нормалните неща, който правят всички останали - ходи на работа, излиза от време на време сред хора, усмихва се, забавлява се. А защо всъщност той не усещаше нищо докато правеше всичко това? Съзнанието му изгниваше. Разкапваше се с всеки изминал ден. Постоянно беше на емоционален кръстопът. Това го разкъсваше на съвсем малки парченца. Унищожаваше го. Болеше го. В един момент беше най-усмихнатия, положителен идиот, който наливаше плюсове в останалите и се бореше за тях. За техният живот. За тяхното щастие. За тяхната усмивка. Ала в един друг момент...демоните в него го хващаха за гушата и го притискаха в стената докато не му ставаше трудно да диша. През сълзи той ги молеше да спрат...да спрат цялата тази агония... цялата тази болка. Те, естествено, не го слушаха и с още по-нечовешки сили стискаха грозните си ръце около врата му. Той крещеше от ужас... крещеше от болка... докато не остане без глас. Писъците... ужасните писъци... раздираха света. Бореше се с всички сили. Искаше да живее, но те бяха на друго мнение. Когато понякога отпускаха хватката, те се гавреха с него. Просто минаваха покрай него и го наблюдаваха. В момента в който той им показваше среден пръст с думите :
- Майната ви! Днес няма да ме хванете!
...те добиваха още по-нечувана сила и започваха да го бият безмилостно...докато той не припадаше от безсилие. След това те си тръгваха, оставяйки окървавеното му немощно тяло да трепери на земята. Смееха му се. По-скоро - подиграваха му се :
- Ха-ха! Поредната жертва, която ще можем да си тормозим всекидневно и знае че ще е така! Нещастник! Един път поне се опитай да ни се противопоставиш като мъж, бе боклук такъв! Стани и се бий! Недей да лежиш там! Не можеш, нали нищожество такова? Не можеш...
Бяха прави. Наистина не можеше. Беше загубил килограми, сили, оптимизъм...беше загубил много. Всеки ден търсеше начини, пътища, възможности за да ги победи. Някак имаше чувството, че те набираха инерция постоянно и изсмукваха енергията от тялото му. Може би беше останала някаква капка надежда, че все някой ден ще се изправи, ще стисне юмруци и ще се изплюе на всичко това...ще излее гнева си и може би...може би ще се почувства по-добре.
Таванът. Отново онзи така интересен таван. Сякаш очакваше, че нещо ще се промени докато го гледа. Той си седеше все там и не помръдваше. Естествено - как изобщо очакваше да помръдне? Нали е таван, по дяволите? Затвори очи. Но продължаваше да гледа...да вижда..да усеща. Тялото му от време на време потреперваше при мисълта за следващия сблъсък, дишането му се учестяваше когато се сетеше за силните ръце около врата си, мозъкът му викаше за помощ. Щеше да е поредната дълга вечер...
No comments:
Post a Comment