Tuesday, April 18, 2017

Фенерчето в тъмнината



-          Хайде да излезем навън! Искам да ти покажа нещо.
Хванаха се за ръка и изтичаха навън на поляната. Нямаха време да обуят някакви обувки, та се озоваха боси под отрупаното със звезди небе. Легнаха един до друг.
-          Е?
-          Какво „ Е? „ ? Не виждаш ли? Погледни нагоре и виж всички тези космически светулки, които светят за него и нея, за тях...за нас. Нищичко ли не виждаш? А си мислех, че очите ти са по-различни от доста други...
-          Не. Не виждам това, което и ти. Ти виждаш отвъд, а аз... виждам просто някакви бели, светещи точки, тъмнината покрай тях. Огромното количество тъмнина, мъката по света. Колкото и да се опитват да блещукат всяка вечер, мрака винаги ще е около тях. Винаги ще е повече от тях. А на сутринта, какво? Появява се светлината, която също ги унищожава и те никога не се появяват отново.
Тя го плесна през гърдите.
-          Как можеш толкова лесно да убиеш красотата? Някакво садистично удоволствие ли ти доставя да убиваш всичко прекрасно? Не можеш ли просто да се наслаждаваш на факта, че тези малки светлинки всяка вечер се появяват за да ни усмихнат, за да докарат малко топлина в нас? Те са тук над нас. Те са винаги тук за нас. Колкото и облаци да има, те винаги ще се опитват да намерят пътя до нас. Аз съм тук до теб. Тук за теб. Не усещаш ли нищо съвсем?
-          Усещам. Усещам полъха на студения вятър, мократа трева, виждам бледата луна която изглежда все така тъжна и тупти все по-бавно и по-бавно. Чувам плача ѝ. Той е така силен и същевременно немощен. Знае че няма да оцелее дълго.
Продължаваше да го бие с малките си ръце в гърдите.
-          Опитай се, убиецо такъв! Опитай се да си отвориш очите и за останалата картина. Знаеш ли какво? Затвори ги за малко и после пак ги отвори!
Той се намръщи недоверчиво, но въпреки това го направи. Затвори очи. Първоначално видя обичайния мрак, който виждаше постоянно. Нищо. Просто нищо. Изведнъж усети някаква топлина. Ръце около себе си. Продължаваше да държи очите си затворени. Малко по малко мракът изчезваше. Почнаха да се появяват лъчи, светлини. Озова се на едно много интересно място. Там нямаше тъмнина. Нямаше сбръчкани лица. Нямаше студенина. Нямаше унищожение. Огледа се навсякъде. Всичко беше толкова невероятно. Приятен топъл вятър, безгрижни птички, благоуханни цветя, зелени дървета. Някаква хармония беше обзела товя място. До него беше тя. Беше се усмихнала с онази специфична за нея широколистна усмивка, която размекваше коленете му. Хвана го за ръка и каза :
-          Хайде. Хайде да повървим.
Все така боси и вече значително по-безгрижни те ходеха по меката трева. О, колко невероятно беше чувството! Той никога не се беше чувствал така! По едно време тя се откъсна от ръката му и се затича през глава. Наблюдаваше я. По дяволите колко беше красива! Косите ѝ отразяваха слънцето, белите ѝ зъби прибляскваха в далечината, виковете ѝ от радост отекваха навсякъде. Тя се засили към него и го прегърна с най-голямата сила, която имаше. Той я притисна до себе си и я целуна по челото. След това и той се затича като обезумял по поляните. Викаше, подскачаше, правеше тревисти ангелчета. Тя го последва, разбира се. Двама. Безгрижни и свободни. Тя го хвана за ръка и продължиха до някакво място от което се разкриваше страхотен пейзаж. Слънцето залязваше.
-          Как ти се струва? Не беше ли прекрасно? Не се ли почувства по-добре?
-          Да! Когато мракът го няма и ти си до мен всичко е по-различно. Всичко е по-топло, по-уютно, по-... абе по-...
-          Тогава защо виждаш всичко това, за което ми говореше? Цялата тази агония, грозотия? Виж колко по-друго е. Просто трябва да се огледаш. Оглеждай се повече. Дори в тъмнината можеш да срещнеш фенерчето на щастието. То ще ти помогне да намериш правилния път до оазиса на свободата и лекотата. Обещай ми, че ще го направиш! Обещай ми...
Той стоеше с ръце в джобовете и... се усмихна през сълзи.
-          Давай... продължавай...бъди толкова безгрижна... там където си.
Той се събуди целия облян в пот върху мократа поляна. Нея я нямаше от много време. Поредният му сън. Погледна нагоре.
-          Колко е красиво небето...колко са топли звездите...колко е весела луната...колко е топъл вятъра...мрак? Какъв мрак?

No comments:

Post a Comment