Пътешественикът

Отново буден. Може би никога не беше заспивал. А искаше. Искаше да даде спокойствие на всичко, което се случва в него. Искаше му се да даде душевен покой. Заспеше ли, след известно време урагана от емоции го завладяваше и отново беше на път. Но накъде? Накъде се беше запътил? Къде искаше да отиде? Какво искаше да види? Какво търсеше? Кого искаше да намери? Та той беше напълно сам по пътечката. С ръце в празните като него джобове той крачеше и не спираше. Вятърът духаше срещу него, слънцето се появяваше и изчезваше, в далечината се чуваха гръмотевици и бляскаха светкавици. Беше устремен. Нанякъде. Намираше някакъв вътрешен стимул да продължава. Въпреки че беше безмислено. На хоризонта нямаше нищо. Просто посивели треви, умрели цветя, изпепелени дървета, огромни локви напояващи изсъхналата почва. Какво може да има там някъде? Въпреки апокалиптичния пейзаж, продължаваше да търси. Погледна нагоре. Небето беше черно и ядосано. От време на време проблясваха слънчеви лъчи, които се опитваха да пробият път към него. Да го стоплят. Да го водят. В момента, в който го докоснеха се прокрадваше невидима ръка, която ги дърпаше обратно.

-          Не, не си отивайте! Елате отново! Аз съм тук и сега. Имам нужда от вас. Студено ми е. Измръзвам. Треперя. Трябвате ми...

Като че ли те не чуваха думите му. Или може би ги чуваха, но това което ги контролираше беше прекалено силно. Той отново прибра посинелите си ръце в скъсаните джобове с идеята да ги сгрее. Поне за малко. Целият се тресеше вече. Чувстваше, че малко по малко губеше. Губеше битката с времето. Доста често искаше да се предаде. Да спре с това пътешествие, което беше поел. Да седне до някой изгнил дънер и просто да остави всичко на съдбата. Да го прибере в прегръдките си и той да заспи вечния си сън. Може би тогава най-накрая щеше да получи това от което имаше нужда. Не. Той отказваше да приеме това. За сметка на това продължаваше пътя си. Колкото и неистова болка да изпитваше, той стискаше юмруците си, сбърчваше вежди и... продължаваше. Още по-настървен. Вече всичко болеше. Всеки един мускул пулсираше, всяка едно кост зловещо пукаше. Сърцето му биеше все по-бавно. Задъхваше се. Силите му го напускаха малко по малко. Изморен той се облегна на един голям камък, бръкна в джоба си и намери една смачкана никотинка и навлажнен кибрит. Със сетни сили и треперещи ръце той се опита да запали. След няколко неуспешни опита, успя. Облегна се назад, вдишвайки благината галеща едвам работещите му бели дробове. Мигаше все по-бавно. Наблюдаваше картината пред него. Вятърът духаше все по-яростно и студено. Слънцето вече хич го нямаше. Гръмотевиците бяха все по-силни. Отпушваше бавно и с наслада. Напуканите му устни заформиха усмивка. Колкото и напрегната да беше, все пак... усмивка. Тъмнината се спускаше навсякъде около него. Вероятно е станала време за нощта да се спусне над земята. Беше загубил идея за време. Дали бяха изминали часове, дни, месеци... години, не знаеше. Беше много време на път. Както всичко бушуваше с нечувана сила около него, изведнъж утихна. Все едно не се беше случвало никога. Вятърът замлъкна, дъждът спря, небето се изясни. Появиха се и първите звезди. Все още беше там. Някъде. Насред нищото, облегнат на студения камък, с цигара в ръка, гледайки звездите. Движеше бавно погледа си върху всяка една от тях. Всички те блестяха коя от коя по-ярко. Потопен в тази наслада не искаше никога това да свършва. Сърдечният му ритъм се нормализира. Белите му дробове се задвижиха отново. По някакъв начин той се почувства по-жив от всякога, въпреки че не можеше да помръдне дори и малка част от тялото си. Целият този пейзаж го караше да тупти от адреналин. Искаше да бяга, ей така – през глава, с усмивка на лице през дивите поляни. Да обгърне красотата, която някога е била. Да я поеме с цялата си душа, да целуне изгрева, да помаха на залеза. Знаеше че това никога няма да се случи.  Земята умираше в адски мъки. От какво ли беше болна? Само той ли я виждаше така? Цялото това илюзия ли беше? Сън? Задаваше си прекалено много въпроси, които нямаха отговори. Може би това беше целта на пътешествието му. Отговорите. Сигурно е било това. Какво друго може да е било?

Докато гледаше към небето, усети нежно докосване по ръката си. Обърна глава и видя... някакво животно. Не успя да го оприличи на каквото и да е, но беше красиво. То го гледаше с големите си очи в очакване. Какво ли? Сигурно някакъв признак на живот. На емоция. Сърцето му се скъса от тази гледка и той го положи върху гърдите си. Докато го галеше, усещаше топлината му, сърцето му как биеше равномерно и приятно почти в синхрон с неговото. Вече бяха двама. Съзерцаваха небесния свод с два чифта очи. Животинчето се сгуши в прегръдките му и като че ли никога не искаше да си тръгва. Той отново направи опит да се усмихне. Устните му се разцепиха до кръв, изпръхналите му очи се навлажниха и прегърна още по-силно малката топка косми, която беше с него. Вече не беше сам в пътешествието си до звездите. Хванаха бързия ескалатор и пътуваха ръка за... лапичка. Пренесоха се на едно друго място. Място, за което той само беше бленувал, осеяно със слънце, свежи поляни, дървета леко полюшващи короните си, тих и топъл вятър. Играеха си на някакви игри, които сами си измисляха. Смееха се един на друг. Вечер заспиваха спокойно един до друг и на следващия ден – отново на път. Нанякъде. Навсякъде. Нямаше значение по кой път ще поемат – нали бяха двама? Цялата тази утопичност продължваше дълго. Може би вечно. Бяха най-страхотните приятели. Бяха щастливи и безгрижни.

В един момент той отвори очи. Явно беше задрямал за известно време. Животинката все още дишаше спокойно върху него. Той я гледаше докато спеше сладкия си сън. О, как му се искаше и той да изпита същото блаженство. Той усети, че е дошъл момента да спре да пътешества. Отпусна ръка си върху тревата до него. Погледна за последно към звездите с думите :

-          Моля те, нека поне този мой приятел съществува вечно и да дарява всички със спокойствието си...те го заслужават.