Свободният балон

Отново целунах онази ‘страхотна’ форма на буден сън. Какво 'целунах'?! Та аз правех бурен секс с нея всяка вечер неуморно. Лежиш с уморени клепачи, чакащи да дойде съня, но… той така и не идва. Сигурно е изпуснал превоза на път към леглото ми. Сигурно е спукал гума. Сигурно е катастрофирал и се е размазал някъде по пътя. Сигурно се е спънал в камъче и не може да се вдигне. Сигурно си е пръснал главата, щото му е писнало да идва при мен. А може би… може би просто вече не иска да ми обръща внимание. Ах, как ми липсваше. Той не знаеше, но имах нужда от него. Трябваше ми. Явно не му пукаше особено. Беше се нацупил за нещо за което не искаше да говорим. Мечтаех ден и нощ просто за един разговор – ей така да се изясним каквото има между нас. Винаги когато си отворех устата да попитам какво по дяволите се случва, той просто вдигаше един среден пръст и ми казваше :
- Майната ти! Писна ми да ме използват само когато имат нужда от мен! От сега нататък ще се появявам само когато АЗ искам!

Тези негови думи всеки път ми скъсваха сърцето. Усещах липсата му повече от всичко. Събуждах се с очи, на които им беше нужно да починат. Със съзнание, което имаше нужда от лепило за да остане цяло. С емоции, които имаха нужда от някакъв порядък. Нямаше ги. Загубих ги. Те ме напуснаха. Липсваха ми. Търсех ги под дърво и камък, ровех в пръстта с вече окървавените си ръце от от толкова усилия да ги намеря. Усещам, че силите ме напускат. Дори и те. Мускулите ми бяха разложени, мозъкът ми беше едно безкрайно Виенско колело, което се въртеше и въртеше ала нямаше никой на него. Винаги когато някой искаше да се качи, преценяваше че е прекалено опасно за да остане там и си тръгваше.

Една вечер докато прегръщах възглавницата с цел да намеря успокоение в нея, до Виенското колело се приближи едно дете с черно балонче и близалка. Гледаше движенията му доста съсредоточено. Ококорих се и се чудех какво ли прави тук? Сигурно щеше да си тръгне след малко. Но не – стоеше си. Хм. Отидох при него и го попитах :
- Какво правиш тук детенце? Да не си се загубило?
- А ти какво правиш тук? Да не би ТИ да си се загубил? Между другото трябва да смажеш малко тва колело – скърца отвратително.

Тези негови думи насълзиха очите ми. Чудех се защо по дяволите това му бяха първите мисли в главата?

-          Защо реши, че съм се загубил? Та аз съм тук и сега. Говоря си с теб.

-          Така ли? А защо не те виждам? Чувам те, усещам че си… че си някъде тук, но реално изобщо не присъстваш. Няма те. Изчезнал си много отдавна. Смяташ ли че не се забелязва липсата ти?

-          Хм… може би наистина е така. Може би само аз вярвам в съществуването си. Физическото. Не, не смятам че някой е забелязал липсата ми. Не съм дал нищо от себе си с което да липсвам така или иначе.

-          Знаеш ли? Виждам, че летиш безцелно, объркано, безсмислено. Защо си го причиняваш? Защо не дадеш насока на духа ти? Това ти е останало. Това е останало на него(на духа ти). Дължиш му го. Не бъди егоцентричен!

-          Никога не съм бил. Няма и да бъда. Ще му се издължа сигурно някой ден. Но не и сега. Виждам през него, че целия е на дупки от куршуми. Сигурно е забравил да си сложи предпазната жилетка. Виждам, че умира. В ръцете ми. Кърви всеки ден, но никога не умира съвсем. Сигурно има желание повече от мен да продължи да лети. Удоволствие е за мен, че виждам такъв ентусиазъм в него да продължава. Сигурно има някаква вътрешна мотивация за това. Нещо, което на мен очевидно ми липсва.

-          Ами да. Да, той е мотивиран. А защо ти не си? Защо не искаш да сте едно цяло? Такова каквото би трябвало да сте.

-          Той се отдели от мен, виждайки че няма нужда от физическото ми присъствие за да бъде свободен. Искаше да бъде такъв. Просто да лети с усмивка. Но грешеше. Всеки път когато летеше беше обстрелван като мишена. Болеше го. Но продължаваше. Някак безгрижно продължаваше докато огромните дупки по него зееха безмерно. Търсеше. Търсеше подходящо място за себе си. Може би когато усети, че е време ще се върне при мен. Но не и сега. Не и когато се чувствам отхвърлен от целия свят. Та той със способността си да лети притежаваше целия свят. За какво му е да се ограничава в моя затвор?

-          Хубаво е че си му дал свободата от която очевидно е имал нужда. Остави го. Остави го да попътува малко. Да види всичко, което не е виждал досега. Остави го сам да прецени дали изобщо има нужда от теб. Ако иска ще се върне. Ако ли не – значи така е трябвало да стане. Духовете имат нужда от свободата си. А имат нужда и от компания понякога.

В този момент детето ми подаде балончето си и ми рече :
- Ето. Това е за него. Ще има нужда от това мисля.

Взех го в ръце и прочетох какво пишеше :

„ Това е за теб, свободен дух. Никога не спихвай. Лети високо докъдето можеш. Дори да не можеш повече, почини си и полети отново. Избягвай куршумите! Те ще те забавят или напълно ще те спрат. Ти нямаш нужда да спираш. Трябва да продължиш… някак. Успех, летецо!”

Докато четях всичко това, очите ми отново се напълниха с прозрачна течност. Сърцето ми се разгърмя и… припаднах. Последното, което си спомням преди да затворя очи в безсъзнание беше как изпуснах балончето и то полетя. Ах, колко красиво летеше нагоре. Нагоре към сивите облаци и едва светещото слънце. Видях как някаква тайна сила го взе, спря се за части от секундата над мен, усмихна се и ми каза :
- Благодаря ти! Благодаря ти за всичко…