Топличко?

 Да, навън си е студено.

Но знаеш ли кога наистина е студено? Когато отвътре е. Когато единственото пламъче, което е тлеело в камината е загаснало. Излизаш в студа и виелицата да нацепиш дърва, но нямаш кибрит да го възстановиш. Имаш какво да изгориш, но нямаш нищо за възпламеняване. Търсиш ли търсиш. Една клечица с барут ще свърши работа. А, ето я. Там някъде захвърлена под одеалото на дивана. Щастлив и с треперещи ръце драскаш ли драскаш в очакване на онази искрица, която ще даде живот и топлота на прашното ти огнище. Опитваш и опитваш. Губиш надежда и точно в този момент чуваш едно сърцераздерателно изпукване. Счупена. Става все по-студено. От счупените прозорци нахлува силен вледеняващ вятър, който изсвистява покрай ушите ти. Намираш едно скъсано одеало с коледна бродерия. Увиваш с в него с надеждата да се сгрееш. Полагаш скършената клечица в ръка и с последни сили я прегръщаш. Поне нея да стоплиш. 

Сгромолясваш се на пода треперейки от студ. Безсилен. Ужасяващият мраз започва да взема превес, но с каквото имаш останало в себе си като дух, стискаш. Клечицата. 

Остава тихо около теб. Вятърът не пее вече така свирепо. На пода сте само ти и парченцето дърво, което си се опитал да спасиш. Посинял и останал почти без енергия се тътриш до едно шкафче за лепило. Напрягаш измръзналото си тяло и изкарваш мъничко колкото да се съединят двете части на клечицата. Ето. Май е цяла. Е, не е като нова, но май ще свърши работа. Твоята топлота не успя, но лепилото като че ли успя. Изобщо къде ти е главата да си мислиш, че като прегърнеш клечка кибрит всичко ще е ок? Да, при теб работеше - когато някой направеше това за теб ти се възстановяваше и се чувстваше по-здрав и силен от всичко на света. 

Но. Сега е студено. И навън, и отвътре. 

Отиваш до камината. Затваряш очи. Драсваш. Възпламеняване. Пропуква се усмивка изпод замръзналото ти лице. Хвърляш клечката в очакване на буен огън. В малката стаичка в която се намираш заиграват сенките на пламъчетата, които танцуват в огнището. 

Малко по-добре е. Днес. Ами утре? Може да няма втора клечка. Заспиваш до огъня. Топъл, но..студен. Усмихнат, но..в очакване на утрешният ден. Чувствайки се победител днес, но..загубил утре. 

Следващият ден го посрещаш. Оцелял си. Тежка вечер, но..топла. Камината е изстинала. Навън си е студено. Отвътре..абе май още тлее снощният пламък. Клечицата те спаси за вечерта. Сега какво? Излизаш навън отново в студа за дърва. Събираш и се прибираш в малката стаичка. В ъгъла ѝ намираш стара прашна запалка. Мамка ѝ, къде беше снощи?! В джоба ти се дундурка тютюнка. Последната. Обърната нагоре. Хм. Значи ли това, че ще имаш късмет днес? Възпламеняване. Нежната отрова затопля изстудените ти бели дробове. Мислиш си за късмета. Късмет ли беше, че в точния момент намери клечицата? Късмет ли беше, че вятърът не издуха пламъка ѝ? Късмет ли беше, че оцеля и тази вечер? Май не точно. По-скоро ти всячески искаше да оцелееш. Направи каквото беше нужно за да се спасиш. Това не е късмет, а сила на духа. Когато искаш да ти е топло. Когато искаш да (се) спасиш. Не се предавай. Намери клечицата си и спаси. Отвътре. Защото навън си е студено. А знаеш ли кога е наистина студено? Когато е и отвътре и не намериш начин да разтопиш леда. Начин има. Клечици има във всеки ъгъл. Просто ги потърси. Те са там и чакат да бъдат спасени. Също като теб. Когато веднъж изгориш ще си по-силен от всякога. Както преди. Когато прегръдките те изгаряха отвътре. Прегърни себе си. Да ти е топло. Отвътре.