Перфектно (не)познати

 Добро утро. Чаша кафе и тютюнка. Вали. Духа. Студено и мрачно. Наблюдавам замечтан. За какво ли? Хм. За вас. За нас. За мен. За Не...я. Някак днес имах Крис Корнел в главата и душата си. Събудих се с Fell on Black Days в мен. Може би предусещах, че ще е меланхоличен ден без да съм видял времето навън. Е, пуснах си я, разбира се. Запалих още една сладуранка. Сега бях замислен и за него. През какво е минал, какво се случи, какво стана след това. Миналото, настоящето, бъдещето, наследството. Той беше една искра, която запали едно цяло поколение в алтернативната музика, един глас, който можеше да те зареди, но и...да те разреди със същата сила. Неговото настояще по онова време няма как да знам със сигурност какво е било. Имало е вероятно всякакви цветове на дъгата. Поне в това съм убеден, доколкото мога за човек когото дори и не съм виждал. Наследството му е огромно. От вдъхновяването на куп хора до музиката, която ни остави. Накратко - това беше един човек, който жив или не оказва(ше) влияние върху душите на много. Може би най-много на тези, които са го познавали от близо.

С пееща душа подхванах да мия съдовете от снощната гощавка. Хм. Сега се замислих и за моето минало, настояще, бъдеще, наследство. Когато ми минаха кадри от миналото се разтреперих и изтървах гъбата за съдове. Поседнах малко. Запалих. Боже. Не бях плакал отдавна. Сълзите напираха заради двете страни на миналото, което оставих зад гърба си. Едната беше изключително деструктивната и съсипваща. Самоубивах себе си с всеки изминал ден в продължение на 20 години и дори и не го осъзнавах. 

След това дойде и другата страна. Всъщност положителната. Ридаех и за нея. Защото също както остатъците от храна, които опитах да измия от съдовете, така и опитвах да измия спомените от тази част от миналото. Да, "съдовете" са чисти след старателно търкане, но въпреки това те остават на поставката. Там. Готови за ползване отново и отново. Винаги ще са там. Докато не ги счупиш на малки частици. И тогава ще ги събереш и ще ги залепиш за да можеш да ги употребиш пак, но никога нищо няма да е същото. Те ще останат крехки веднъж залепени и трябва да си много внимателен, защото е възможно при следващото трошене да не успееш да ги събереш отново.

Стегнах се и се събрах колкото можах набързо. Дойде моментът за настоящето. Огледах се в себе си. Тук и сега. Е, този път не тръгнаха сълзи. Усмихнах се на това, което виждах. Най-накрая виждах един друг Вака. Адекватен и здраво стъпил на краката си. Да. Също като вероятното настояще на Корнел, така и моето има всички цветове на дъгата, но като че ли сега имам малко повече топли. Аз си избирам все пак с какви флумастри ще натискам повече когато си рисувам собствената седемцветка. Винаги знам, че ще има от тъмните, и от светлите. Въпрос на сила и виртуозност е да решиш как да използваш всеки един от тях. Като че ли сегашният пейзаж е по-скоро красива есен - топли жълти цветове и капка носталгия. За баланс, разбира се, защото...хайде, никога не може хубавото да е само хубаво. Няма да е вкусно.

Бъдещето и наследството. Тук запалих една по-силна. Единствената за деня. Вкусвайки от сладката отрова и вперен в нежният дъжд, който кротко си валеше си мислех. Хм. Какво ще оставя след себе си? На кого ще оставя? Ще му е нужно ли? Добре ли ще е? Не исках това да прераства в екситенциална криза, затова и просто загасих тююнката в пепелника. Така както загасих и лампата на тази страница от сегашния ми живот. Реших, че това ще е нещо, което ще рисувам внимателно и разумно в зависимост от това какви инструменти за картината ще си купя. Надявам се да си намеря подходящи. Ако ли не...ще се справя с каквото имам. Все пак най-важното е че аз ще бъда дизайнерът на собственото си унищожение...или пък сътворение. Кой знае.

Започна The Day I Tried To Live. Запалих. Една по-лека. Мир на праха ти, Крис. Мир на праха на миналото.

Спомени в чекмедже

 Топъл, слънчев ден. На улицата седеше просяк с надпис : " Не е моят ден. Бихте ли ми оставили в шапката нещо, което да го направи по-ведър? ". Хората го подминавали. Някои се спирали само за да прочетат какво пише на табелата, други му се смеели на наивността, трети го унизявали, а останалите дори и не му обръщали внимание и продължаваха забързания си ден. Случило се така, че в един момент се спрял един странник при него. Прочел надписът и погледнал измършавелият мизерник. 

Бил мръсен, със сплъстена коса, почти никакви зъби, треперещи ръце(въпреки че бяха положителни температурите, вероятно се тресеше от някаква болест или от емоциите, които бушуват в него). Странникът не изпитал никакво състрадание към потресаващата гледка. Изправил се и сритал мощно клетият просяк с думите :

- Глупак! Какво ме интересува, че не е твоят ден? Всеки си има проблемите и никой не му се занимава с утрепка като теб, която не е полезна с нищо на това общество! Знаеш ли какво ще оставя в шапката ти за да ти направя денят по ведър? Ето това!

Събрал най-гнусната храчка и я оставил в шапката. Набил още няколко шута на все още дишащият клетник и го оставил да стене на земята.

Часове наред унизеният лежал на земята и никой не се и опитал да му помогне, мислейки си, че е пиян до безсъзнание. А и миришел много лошо. Никой не искал да си цапа ръцете с...такова създание. 

Привечер. Започнало да става студено. Просякът се поосвестил колкото може и се затътрил в неизвестна посока да потърси убежище за през нощта. По възможност по-топло. Или поне да има покрив над главата си, защото по всичко личало, че ще завали. В неговото физическо състояние дъждът и студът щяха да го довършат. 

След часове бавно и лакатушещо влачене, "живият труп" стигнал до една порутена къща. Влязъл и се огледал. Тъкмо да продължи и усетил, че не може повече. Вероятно няколко ребра били счупени, чувало се хриптене при всяко едно негово вдишване. Опитал се да седне на един стар и овехтял диван с изскочили пружини. Изпитвал неистова болка в областта на торса. Поел дълбоко въздух и се опитал да диша нормално, но започнал да кашля тежко. Изкашлял немалко кръв. Въпреки всичко, след кратка пауза направил невъзможното и започнал обиколката на къщата.

Всичко наоколо било изпочупено, мръсно и в паяжини. Помислил си :

- Това е правилното място за човек като мен : счупен, мръсен и емоционално в паяжини.

По време на обиколката си забелязал стълба, която водела до таванско помещение. Детското му любопитство му дало сили и той едва едва се изкачил нагоре. Не бил много учуден от гледката : празно и забравено от хората място. Имало само един малък шкаф с чекмедже. Изненадващо било отворено. Страдалецът попаднал на няколко снимки като съдържание. Черно бели. На тях имало само и единствено двама човека : мъж и жена сред природата, съдейки по цветята, храстите и планините, които ползвали за фон на фотографиите. Според просякът двамата изглеждали щастливи и безгрижни, съдейки по усмивките им. Били чаровни и си подхождали някак. Въпреки липсата на цветове в снимките, от тях лъхало топлина и щастие.

Сърцето на просякът болезнено се разтуптяло с голяма скорост. Болезнено, защото го болели гърдите при всеки опит за дишане, а очевидно и прекалената емоционалност в този момент също не помагала чисто физически. Тази необичайна сърдечна дейност била породена от спомените, които изплували в съзнанието на беднякът. Мигновено преминали през съзнанието му онези моменти в които той също бил щастлив и безгрижен, бил усмихнат, бил здрав(и психически, и физически), бил е...всичко, което в момента не е. Ръцете му се разтреперили още по-силно. Не можел повече да гледа снимките. Това било ментално убийство за него. Прибрал ги бързо обратно в чекмеджето. Рухнал на земята в сълзи и така останал до сутринта.

Първите лъчи проникнали през процепите на едва държащият се таван и огрели трупът на клетият просяк. Той вече не дишал. Ръцете му не трепереха. Сърцето му не биеше. Не го болеше.

Чекмеджето беше затворено. Завинаги.

След години случайни младежи, търсейки екстремни преживявания, попаднали на скелетът в мръсни дрехи. В джобът на балтона намерили бележка : " Не е моят ден. Бихте ли оставили в шапката нещо, което да го направи по-ведър? .

Оставили му едно хартиено червено сърце с надпис : " Човече, дано си щастлив и обичан там където си. Това сърце е може би това, което ти е липсвало цял живот и ти го подаряваме с най-искрена любов. Приятен полет. "

Топличко?

 Да, навън си е студено.

Но знаеш ли кога наистина е студено? Когато отвътре е. Когато единственото пламъче, което е тлеело в камината е загаснало. Излизаш в студа и виелицата да нацепиш дърва, но нямаш кибрит да го възстановиш. Имаш какво да изгориш, но нямаш нищо за възпламеняване. Търсиш ли търсиш. Една клечица с барут ще свърши работа. А, ето я. Там някъде захвърлена под одеалото на дивана. Щастлив и с треперещи ръце драскаш ли драскаш в очакване на онази искрица, която ще даде живот и топлота на прашното ти огнище. Опитваш и опитваш. Губиш надежда и точно в този момент чуваш едно сърцераздерателно изпукване. Счупена. Става все по-студено. От счупените прозорци нахлува силен вледеняващ вятър, който изсвистява покрай ушите ти. Намираш едно скъсано одеало с коледна бродерия. Увиваш с в него с надеждата да се сгрееш. Полагаш скършената клечица в ръка и с последни сили я прегръщаш. Поне нея да стоплиш. 

Сгромолясваш се на пода треперейки от студ. Безсилен. Ужасяващият мраз започва да взема превес, но с каквото имаш останало в себе си като дух, стискаш. Клечицата. 

Остава тихо около теб. Вятърът не пее вече така свирепо. На пода сте само ти и парченцето дърво, което си се опитал да спасиш. Посинял и останал почти без енергия се тътриш до едно шкафче за лепило. Напрягаш измръзналото си тяло и изкарваш мъничко колкото да се съединят двете части на клечицата. Ето. Май е цяла. Е, не е като нова, но май ще свърши работа. Твоята топлота не успя, но лепилото като че ли успя. Изобщо къде ти е главата да си мислиш, че като прегърнеш клечка кибрит всичко ще е ок? Да, при теб работеше - когато някой направеше това за теб ти се възстановяваше и се чувстваше по-здрав и силен от всичко на света. 

Но. Сега е студено. И навън, и отвътре. 

Отиваш до камината. Затваряш очи. Драсваш. Възпламеняване. Пропуква се усмивка изпод замръзналото ти лице. Хвърляш клечката в очакване на буен огън. В малката стаичка в която се намираш заиграват сенките на пламъчетата, които танцуват в огнището. 

Малко по-добре е. Днес. Ами утре? Може да няма втора клечка. Заспиваш до огъня. Топъл, но..студен. Усмихнат, но..в очакване на утрешният ден. Чувствайки се победител днес, но..загубил утре. 

Следващият ден го посрещаш. Оцелял си. Тежка вечер, но..топла. Камината е изстинала. Навън си е студено. Отвътре..абе май още тлее снощният пламък. Клечицата те спаси за вечерта. Сега какво? Излизаш навън отново в студа за дърва. Събираш и се прибираш в малката стаичка. В ъгъла ѝ намираш стара прашна запалка. Мамка ѝ, къде беше снощи?! В джоба ти се дундурка тютюнка. Последната. Обърната нагоре. Хм. Значи ли това, че ще имаш късмет днес? Възпламеняване. Нежната отрова затопля изстудените ти бели дробове. Мислиш си за късмета. Късмет ли беше, че в точния момент намери клечицата? Късмет ли беше, че вятърът не издуха пламъка ѝ? Късмет ли беше, че оцеля и тази вечер? Май не точно. По-скоро ти всячески искаше да оцелееш. Направи каквото беше нужно за да се спасиш. Това не е късмет, а сила на духа. Когато искаш да ти е топло. Когато искаш да (се) спасиш. Не се предавай. Намери клечицата си и спаси. Отвътре. Защото навън си е студено. А знаеш ли кога е наистина студено? Когато е и отвътре и не намериш начин да разтопиш леда. Начин има. Клечици има във всеки ъгъл. Просто ги потърси. Те са там и чакат да бъдат спасени. Също като теб. Когато веднъж изгориш ще си по-силен от всякога. Както преди. Когато прегръдките те изгаряха отвътре. Прегърни себе си. Да ти е топло. Отвътре.

Ако нямаш...имаш!

 Привет, клиенти на моят емоционален ресторант. Следващите редове са не да прокламирам самотата, а по-скоро приятелски да напомня на всички вас(а и на мен) да не забравяме себе си преди всичко. Птиците може да умират сами, но нека преди това да поживеем, а? Та, сервирам :

- Ако някога нямаш кого да прегърнеш, имаш себе си. Прегърни се, но не с онези дрешки с дългите ръкави(нека не стигаме до тях), а прегърни съзнанието си. Имаш нужда. Винаги.

- Ако някога няма кой да ти се усмихне и да направи денят ти по-хубав, имаш себе си. Излез на слънце.То винаги ще е там да те стопли и да ти се усмихне. При това напълно безплатно. Дори и да го няма, Майката Природа ще те дари с нещо друго, което ще е равностойно на усмивка. Въпрос на вътрешни възприятия. Тя винаги ни обича ако я третираме подобаващо.

- Ако някога няма кой да ти каже, че изглеждаш добре с новите си дрехи, имаш себе си. Погледни се в огледалото ама директно отгоре до долу и хубаво се виж. Другите не са огледало на самият теб. Ти си отражение на себе си.

- Ако някога няма кой да уважи теб и делата ти, имаш себе си. Дължиш уважение на себе си и стига да не правиш нещо, което носи вреда, прави го без да очакваш оценка от друг. Често няма да получиш отношението, което очакваш, но ако си сторил добро, то си победил. Другите са загубили. И времето си в цъкане с език и критикуване, и възможността си да са на твое място и да направят света по-добър.

- Ако някога нямаш кого да целунеш за "лека нощ", имаш себе си. Целуни факта, че изобщо тази вечер ще си легнеш необезпокояван и няма да се притесняваш, че например нямаш покрив над главата си или че нямаш с какво да се завиеш.

- Ако някога няма кой да ти сготви топла храна, имаш себе си. Сготви си я сам. Чувството е също толкова приятно, тъй като си направил усилие за своето собствено благоденствие.

- Ако някога нямаш на кого да кажеш "обичам те", имаш себе си. Кажи го на себе си сърдечно, защото никой, запомни го, никой няма да те обича толкова безпристрастно, колкото теб самия ако успееш да стигнеш до този етап в живота си.

- Ако няма кой да ляга до теб всяка вечер, имаш себе си. Припомни си, че много хора по света нямат даже легло и възглавница. Бъди благодарен на това. Само не отвивайте крачета, дами, защото демоните дебнат под леглото. Не, не говоря за себе си. Най-добре заголете дупе и им кажете : "цуни ме отзад, демоне!" . Не, пак не съм аз този демон под леглото.

- Ако някога нямаш с кого да правиш секс, имаш себе си. Тъй де. По един или друг начин, но друга ми е идеята тук. Прочети книга. Да, нищо не може да замени този универсално красив и нежен момент в който две тела се сливат в едно цяло, но знанието може да замени празната глава. Мастурбирай мозъкът си. 

- Ако някога няма кой да те заведе на лекар, имаш себе си. Пий витамини, храни се добре, обличай се подходящо за времето навън, пази се и много рядко ще ти се налага да посещаваш медицинско лице. Или поне на това се надявам. 

- Ако нямаш с кого да тренираш и това ползваш за извинение, че не го правиш, имаш себе си. Никой няма да направи набирането/вдигне щангата вместо теб. Да, може да е мотивиращо да имаш компания, но самият ти си вършителя на действието и е хубаво да намериш начин(а не извинение) да се ритнеш по дупарката да го направиш сам. Удовлетворението е още по-голямо. Гарантирам ти.

- Ако някога нямаш с кого да пушиш една тютюнка и да споделиш каквото ти е на душа, имаш себе си. Запали. На спокойствие и обмисли хубаво сегашното си ментално състояние. Да, често имаме нужда от друго мнение за да избистрим ситуацията си, но също толкова често е възможно да стане още по-голяма мътилка. Затова първо пробвай да разнищиш всичко сам. 

- Ако някога нямаш рамо на което да си изплачеш мъката, имаш себе си. Стегни се и стига си ревал. Пък ако толкова ти е зор, купи си пет кила лук, нарежи го и си изреви очите. Ще ти мине определено.

- Ако някога нямаш с кого да идеш на почивка, имаш себе си. Отпусни се на дивана, пусни си хубав филм и просто си почини от целия свят за малко. Заслужаваш и това мисля.

- Ако някога няма кой да ти каже, че се гордее с теб, имаш себе си. В свят на омраза, безхаберие и гняв, гордей се от себе си, че не си част от всичко това. Пази си психиката, но и не стой безучастен.

- Ако някога няма кой да ти каже "честит рожден ден" , имаш себе си. Всеки ден в който си жив и здрав ти е "честит рожден ден" и не забравяй да го цениш и да си го честитиш. Когато и да ти е последният, купи си торта или си направи. Не забравяй и този ден да го отпразнуваш, защото нищо не е било напразно.

- За финал : Ако някога нямаш къде да отидеш...ела на себе си!

Самотата е едно от най-ужасните неща, които могат да се случат на едно живо същество, но има едно нещо, което не бива да забравяме : с неправилните хора и неправилните възприятия за себе си, отново ще сме сами. А това е може би по-страшно и депресиращо. 

Първа(и последна) среща

 Ранна утрин. Обичайната. Направих си кафе. Запалих. За няколко минути се наслаждавах на самоубийствената отрова, която си проправяше път до белите ми дробове. Всеки път ме молеха да спра с това мъчение, но вече не обръщах внимание. Нямаше смисъл. Това ви е съдбата. Съжалявам, че ви наранявам понякога. И вас. Но вече няма място за съжаления и извинения. Това е което е и вие и аз останахме без избор. 

Беше тихо. Вече. И отвън. И отвътре. Явно органите се бяха удавили в катран и мълчаха. Мълчеше и природата. В такава атмосфера се чудех дали сънувам или съм в реалността. Обхвана ме параноя. Започнах да получавам екзистенциални кризи и не вярвах на нищо, което виждам, чувам. Усещам. След известно време прекарано в нервни пристъпи и треперене поех дълбоко въздух за да се успокоя. Почти не припаднах от сърцебиене,но въпреки това си стъпах на краката. И сега какво,Вака? Какъв е планът? Имаш ли изобщо? За нещо? Някога? Отново параноя. Отново сърцебиене. Седнах. Пих малко вода. Съвзех се. Решителен излязох малко да се раздвижа. Въпреки безобразната музика в ушите ми, мозъка ми някак намираше начин да я заглуши. Ядосах се и хвърлих слушалките на земята. С изключителна ярост ги стъпках и ги оставих да лежат мъртви там. Това пък за какво го направих? Защо им го причиних? С нищо не са ми виновни. Те просто си вършат работата - да прокарват звуците, които желая за да ми доставят удоволствие. Защо наранявам всичко, което се опитва да ми помогне и да се чувствам по-добре? Параноя. Екзистенциална криза. Сърцебиене. Малко вода. Спокойствие. Това не може да продължава така. Прибрах се. Нямаше смисъл да правя каквото и да е. Този ден нямаше смисъл, както много други преди това.

Следващ ден. Хм. Странно, но се събудих отпочинал и готов да прегърна деня и всичко, което ми предложи. Нямаше параноя. Кризи. Треперене. Сърцебиене. Мислех си, че точно тази липса на тези неща ще ги породи отново, но...не. Нямаше ги. Изпих най-вкусното кафе и изпуших най-сладката тютюнка. Пред блокът седеше трупът на звуконосителите убити от мен вчера. Излязох да си ги събера и да ги съживя. Получи се някакъв Франкенщайн, но работеха. Реших да се поразходим малко нанякъде. От време на време ме биеше лек ток през тях, но може би точно от това имах нужда за да живна малко. Нямах план и идея къде да отида, както винаги, но...отидох.

Навсякъде около мен беше зелено. Махнах си изобретението от ушите за да се насладя на атмосферата. Беше тихо. Само тук таме се чуваха птичи песни. Свеж зелен мъх наоколо и пукот на шума. Високите дървета се поклащаха в ритъм зададен от вятъра. Един добър саундтрак на предстоящата ми самотна разходка. Спрях и седнах на един камък почти целия покрит от зелен килим. Запалих и се наслаждавах на природната плейлиста. Поклащах глава в захлас. Беше хубаво. Самотно, но...нямах избор и се опитвах да не мисля за това, въпреки че помня как точно тук те държах за ръка и се наслаждавах на усмивката ти, озарена от слънцето. Преди да се натъжа още повече, продължих да крача. 

Стигнах до една дървена къщурка. Нямаше как да не вляза вътре и да разгледам. Не бях учуден, че нямаше никого и почти нищо. Имаше две купички - една за храна, една за вода може би. На почти разрушената стена имаше снимка на женска фигура държаща черна котка. Нямаше лице, но предполагам дамата е било също толкова красива, колкото животинката, която държеше. Седнах на леглото и гледах снимката. На възглавницата лежеше стар телефон със счупен дисплей. Опитах се да го пусна. Учудващо заработи. Естествено първо проверих каква музика е била слушана последно. Беше Dark Tranquillity - Time Out of Place. Пуснах си я. Очите ми се напълниха със сълзи и изпуснах телефона треперейки. Толкова много спомени. Мъртви. 

Запалих и продължих да гледам снимката. Усетих някакъв хлад. Навън беше пред смрачаване и реших, че е време да си ходя. Преди да отворя вратата, усетих студена ръка на рамото си. Обърнах се и видях призрак. Женски. Гледах я в очите и тя също ме гледаше. Струваше ми се някак позната. Прикани ме да седнем отново на леглото и да поговорим.

- Кой си ти и какво правиш в моята къща в моето горско царство?

Никога не съм знаел как да отговоря на въпроса " Кой си ти?" и затова измънках нещо от рода :

- Обичам те...

Призракът се изсмя и рече :

- Как така? Та аз съм просто дух. Природен дух. Добре ли си с главата, страннико?

Стана ми неудобно, че изръсих най-неудачното нещо на света в такъв момент. Бих си един шамар и казах :

- Да, обичам те, дух. Може да си просто призрак в ръцете ми, да си по-студен от зимата, но знаеш ли? В момента в който ме погледна в очите преди малко аз потънах в тях и не исках да изляза от там. В момента в който ме погледна в очите, сърцето ми се размърда като никога досега. В момента в който ме погледна в очите аз знаех, че ще искам да прекарам последните си секунди с теб, дори и да не си тук физически.

- Но как можеш да искаш нещо такова? Аз не мога да ти дам нищо от което имаш нужда. Сигурен ли си , че си наред с главата сбърканяко сбъркан?

- Искам го, защото...мозъкът е тъп орган, а сърцето е разумен и то знае най-добре.

- Това е най-блудкавото обяснение. Не. Ти не си добре с главата, особняко.

- Може и да е такова, но знам, че е искрено и го казвам точно на теб. Искаш ли да ме хванеш за ръка и да се поразходим наоколо?

Прокрадна се усмивка :

- Идиот...

Излязохме. Навън природната картина беше с лек син отенък на нощта. Не виждах къде ходя, но не ме интересуваше, защото държах за ръка нещо, което съм търсил цял живот и същевременно го нямаше. Няма значение. Аз вярвах, че е там. Мисля, че беше някак приятна разходка, даже котката от снимката се присъедини и се заиграваше с шумата наоколо. Посмяхме ѝ се. През цялото време не свалях поглед от нея. Беше ми приятно да я наблюдавам как се смее и забавлява.

 На прага на завършека на срещата, духът ми рече :

- Аз съм дотук. Не мога да продължа към реалността. Там е пълно с лоши прогнили хора, които не харесвам.

- Добре. Ще те видя ли пак?

- Малко вероятно е, но...ще видим

Прегърнах призракът.

На следващият ден, директно се изстрелях към същото място с намерението да срещна духът отново. Нямах търпение. Сърцето ми гърмеше като лудо. Бях взел и цветя. Бели лалета. Нямам идея защо точно тях избрах, но действах подсъзнателно. Стигнах. Нетърпеливо отворих вратата и изкрещях : 

- Хееееей!

Гласът ми отекна в празната колибка. Нямаше я. Нямаше нищо, освен една бележка :

" Съжалявам, страннико. Беше ми забавно и приятно снощи, но прецених, че е по-добре всеки да поеме по своя път. Бъди щастлив"

Подпис : Д.( Духът )

Сковах се. Не знаех как да реагирам. Приех действителността и оставих цветята в къщичката. Тихомълком излязох и мълчаливо закрачих по обратният път към вкъщи. Главата ми беше почти толкова празна, колкото и душата в този момент. Единствено се сетих се за една част от Pearl Jam - Black : 

" I know someday you'll have a beautiful life

I know you'll be a star in somebody else's sky

But why, why,why can't it be

Oh, can't it be mine? "

Гледах небето. 

Бъди щастлив....

Запалих.

Сън в самотна нощ

 Сънувам те. Сънувах те. Ще те сънувам.

Напоследък странносънието е ежедневие. Трудно заспивам, лесно се събуждам. Свиква се. С всичко. И нищо. Последният път беше толкова истинско, че можех да усетя парфюмът ти, устните ти, топлите ти обятия. Усмихвах се и не можех да повярвам, че отново си в прегръдките ми. Сърцето ми беше на прага да пусне крака и да избяга в незнайна посока, въпреки, че то никога не е било на мястото си. В мен? Не. В твоите ръце. Толкова силно те бях прегърнал, че мислех, че щях да счупя нещо в теб. Но този път щеше да е физически. Затова отпуснах малко хвата. Не исках да те нараня. Отново. Хванах красивото ти лице с ръцете си. Или поне опитах. Тогава разбрах, че всичко е просто една холограма. Холограма на щастието. На един вечен сън. На това, което никога няма да забравя и никога няма да имам отново. 

Образът ти се разсея в дланите ми и ти изчезна безследно. Без звук. Без глас. 

Срутих се на коленете си и не можех да повярвам, че всъщност всичко това е било просто илюзия в странносънието. Погледнах нагоре и наблюдавах скупчващите се мрачни облаци над мен. Бързаха и се караха. Разплакаха се силно заради свадата между тях и сълзите им рукнаха със страшна сила към мен. Поемах резултата от техните пререкания като все едно го заслужавах. Колкото повече се биеха помежду си, толкова по-силен ставаше пороят. С всички сили ги умолявах да спрат, защото това унищожение не водеше до нищо добро. Псувах, виках, хвърлях неща по небето като умствено нестабилен. Изморих се и мисля, че припаднах от прекалено много адреналин. 

Не знам колко време беше минало, но когато се освестих, небето беше ясно и слънчево. Изключение правеше едно малко сиво(не черно) облаче, което беше останало на небосвода. Изправих се и запалих една докато го наблюдавах. Не щеш ли забелязах как започна да се приближава към мен. Искаше да си поговорим(все пак в илюзорният свят на странносънието всичко е възможно). Попитах го :

- Какво стана? Къде са гневните черни облаци? Ти ли ги прогони?

То ми отвърна :

- Да. Прекалено късно дойдох. Братята ми вече се бяха сбили, но направих всичко възможно с най-добрият ми приятел Слънцето да ги разтървем.

- За какво се караха? Знаеш ли?

- Знам, разбира се. Техните караници не са като вашите. На хората. Вие когато се карате, винаги резултатът е един и същ - единият е пострадал, другия се чувства спечелил. Всъщност не си давате сметка, че и двете страни са губещи в тази ситуация. И двете страни губят много, но си създавате някаква илюзия, че някой печели нещо за да подплъти въздухарското си его. При нас караниците са с една единствена цел - резултатът от тях, дъждът, да бъде нещо, което да ви обедини. Виждали сме много пъти как хора влезли в спор след като почне да вали как омекват и в крайна сметка се прибират сгушени под чадър, дреха, вестник. Или ако нямат покривало, просто тичат и се смеят под дъжда. Осъзнавате или не, ние всъщност ви помагаме.

- Тогава защо ги прекъсна?

- Защото видях теб и ти беше сам. По тениска. Реших, че нямаш какво да сложиш на главата си да не се намокриш и не ми изглеждаше в настроение да се смееш под дъждът.

- Благодаря ти, но не мисля, че дъждът е нещо страшно.

- Не е. Когато не си сам и когато има някой до теб да бъде слънцето. Или пък сивото облаче, което да спре небето да плаче. Хайде. Хвани ме за ръка и да се разходим малко.

Събудих се. Излязох на терасата рано сутринта. Погледнах към небето. Беше чисто. Освен. Ето го! Помахах му и се усмихнах. 

Запалих.

Слънчогледов рейв

Пътувах до работа. Като всеки път. Слънчево. Минах покрай цяло поле осеяно със слънчогледи. Топло. Приятно. Симпатягите се печаха и хващаха тен. Ако имаха усмивки, сигурно шяха да са ухилени до ушите. Вятърът кротко ги поклащаше и те в тон с мелодията му танцуваха в ритъм. Изглеждаха все едно си говорят помежду си. Какво ли обсъждаха? Сигурно какъв ли ще да е следващият танц на който ще ги покани уважаемият господин. На коя песен? Бърза? Бавна? Романтична? Чудех се и аз докато им се усмихвах. Хубаво беше. Дори и аз започнах да се поклащам в ритъм. Впуснахме се в един непрекъснат ритуал. Аз. Те. Мисля, че даже установихме връзка. Дали е била романтична, дали е била за кратко, дали и те са я усетили? Няма значение. Бяхме прегрънати. Свободни, Чистият въздух, топлото слънце, меките лъчи. Всичко това участваше в този сеанс. Бяхме като деца – първични и непринудени. Нищо не можеше да ни спре! Наслаждавахме се на всеки един момент. Все едно цял живот сме се познавали. Все едно ни е за последно. Но нямаше. Аз им подадох ръка. Те – листенце. Знаехме, че ще има и друг път.

Навръщане беше вече тъмно и танцьорите бяха уморени. Гледаха звездите на ясното небе и се приготвяха за сън. Пожелах им лека нощ и спокойни сънища. Чух ги да се прозяват изтощени и как целуват нощното небе за последно за да заспят кротко и спокойно. Сгушиха се един до друг и задрямаха така под нощният небесвод.

На следващата утрин си направих кафе, запалих една. Беше дъждовно. Някак мрачно. Нямаше го огненото кълбо, диско топката на моите другарчета. Мислех си. Дали са оцелели вечерта? Дали са спали спокойно? Всичко наред ли е? Има ли нещо с което да им помогна ако се налага? Все пак им бях обещал, че винаги ще съм до и с тях каквото и да става.

Тръгнах под дъжда. Нещо ме чоплеше отвътре. Притеснен. Винаги. Дъждът се засилваше все повече. Гръмотевици раздираха небето. И сърцето ми. Въпреки това знаех, че слънчовците ще се справят. Малко ли бури са понесли? Винаги след това правят всичко възможно да се усмихнат с най-красивата Усмивка на слънцето. Не спирах да мисля за тях. За техните танци и звънак смях.

Стигнах. О, боже! Бурята едва не ги беше опустошила! Имаше жертви и оцелелите се грижеха за тях. Превързваха раните на някои. Помагаха с каквото могат. Други седяха отстрани в паника. Сърцето ми се разгърмя. Очите ми се напълниха със сълзи и се втурнах да направя нещо. Каквото мога. Каквото трябва. Спасих много. Няма да забравя никога как държах в ръцете си едно малко женско слънчогледче и то ми се усмихна с думите :

-          Спокойно, всичко ще е наред.

Аз го прегърнах с думите :

-          Спокойно. Аз съм тук и ти ще се оправиш.

Абе...беше с много боен дух и махайки с листенце рече :

-          Ще се справя, не се притеснявай. Помогни и на другите.

Направих каквото можах и като че ли се справихме. Моето слънчогледче докоцука до мен и ми рече :

-          Благодаря ти за всичко...човеко.

Прегърнах го силно и се зарадвах толкова много. Все пак не е лесно да си...слънчоглед сред слънчогледи.

На следващият ден се събудих отново със свито сърце. Дали са успели да спят? Дали са се възстановили? Дали любимото ми е добре? Запалих...Тръгнах...

Пътят беше мрачен. Отново притеснен. Тъга. Тежест. Любов. Бушувах. Стигнах до полето с моите приятелчета. Е...не вярвах на очите си какво чудо имах пред себе си!От всичката сивота  наоколо, само над тях слънцето беше поръсило от своята топлота. Всички бяха опиянени от природният си танц, хванати за...листа. Пееха, смееха се, гъделичкаха се. Напуканите ми устни от притеснение се усмихнаха и им подвикнах. Любимото ми се обърна към мен и ми помаха с листенце. Вече нямаше гипс. Радваше се на слънцето с цялото си сърце.

Знаех, че ще се справи.

Мислех си. Слънчогледите са тъжни и ги боли когато го няма слънцето и времето не е хубаво, но....знаете ли? Те знаят, че то е там и винаги ще ги обгърне в топлите си обятия. Винаги. Докато го има. Те ще се справят.

Особено моят слънчоглед. Боен. Духовит. Ще бъде.

Усмихнах се. Запалих...