Двубоят

Свих една с аромат на шоколад, налях малко балончета. Възпламених тази нежногалеща увредените ми бели дробове вкусотия, отпих от елексира. Усещах едновременно топлината на тютюнката, която изгаряше трахеята ми и изпълваше цялата ми нервна система с удоволствие, така и хладината на течността. Някак това описваше всичко, което бушуваше в мен в последно време. Топлина, студ. Все противоположности, които се биеха за надмощие и никое никога не беше победител. Завършваха наравно, но на следващият ден продължаваха двубоя все по-ожесточено. Хвърчаха зъби, крайници, кръв. Много....кръв. Падаха, ставаха, хващаха се за гушите отново докато не им изскочат очите. Задушаваха се едно друго с идеята едното да се предаде и да спре да съществува. Да бъда честен бяха добреобучени бойци и знаеха всеки един ход на противника. Убиваха се. Господи....убиваха се безмилостно! Нямаше рефер. Боят беше без ограничения, без паузи. Всичко беше без забранени хватки и всичко беше позволено. Възползваха се от това и се разкъсваха един друг. Виждах подъсзнателно освирепелите им погледи и чувах виковете ми когато нанасяха ударите един на друг. Беше ужасяващо. Юмруците им свистеха във въздуха. Всеки сблъсък ехтеше в цялата вселена. Земята се тресеше. А виковете...виковете...най-агоничните, които могат да съществуват. Издерзаните предсмъртни звуци на умиращо животно, удавени в бълбукащата кръв в устите им.

Мислех си. Може би най-накрая трябва нещо да ги спре или поне да удари пауза на това неразбирателство. А може би просто да ги раздели по ъглите на ринга и да кротуват там.

Боят беше в разгарът си. Ударите. Кръвта. Виковете. Смъртоносна хватка. Изневиделица се появява тъмна светлина, която със силен трясък се появява в средата на тепиха. Бойците изхвърчат с великанска сила в срещуположните ъгли. След време отърсват глави, изправят се с изнемощелите си крака и поглеждат към...новопоявилото се. Черна сянка. Без форма, лице. Просто седеше там и не казваше нищо докато се рееше между тях. Мълчание. Студеният боец се престраши и подхвана въпрос :
- Какво си ти и какво си мислиш, че правиш по дяволите?! Прекъсваш важен двубой!

Отговор не получи.

-          Ще повторя -  КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СИ ТИ, МАМКА ТИ?! ОТГОВОРИ ИЛИ СИ ПОНЕСИ ПОСЛЕДСТВИЯТА!

Сянката се приближи към него. Беше значително по-висока от него и го погледна с хладен поглед и думите:

-          Аз съм това, което ще ви пречупи. Това, което ще сложи край на всичко това, защото се държите като деца, които се млатят за едно парченце шоколад. В интерес на истината нося по един за всеки от вас.

-          Ха-ха-ха. И затова ли си тук? За един тъп шоколад. Сигурно има отрова в него. Изчезвай както си се появила за да не ти завра тоя сладкиш заедно с опаковката там където....където всъщност нищо не те е огряло като гледам.

Топлият боец продума :

-          Защо? Защо искаш да ѝ го причиниш? Виж – донесла е антидепресант в захарна форма. Не мислиш ли, че и двамата имаме нужда от поне едно парченце от това? Май наистина доста време продължаваме всичко това и очевидно няма да излезем на глава. Искаш ли все пак да дадем шанс на нашата гостенка и да уважим дарът ѝ?

Студеният боец сбърчил вежди и погледнал с огромно съмнение  Сянката и така омразният си противник. Свалил ръкавиците си от които изпадали куп метални подкови, които бил сложил за да нанася по-тежки удари и рекъл :

-          Е...какво имам да губя. Ако аз се отровя ще спечели Топлият и това скапано човешко тяло ще оцелее в едно измислено щастие. Ако Топлият се отрови, а аз някак си не(щото от злоба може да не ме хване), аз ще спечеля и говедото в месна форма сигурно ще екслодира от агресия, което само по себе си сигурно няма да е печеливш ход за него, но на мен кво ми пука?! Я ги дай тия шоколади и да видим, мамка ти.

Сянката им подала по един на всеки. Този на Топлият боец бил с вкус на ягоди, а този на Студеният – с вкус на горчиви бадеми. Съвсем неслучайно. Двамата се спогледали и отхапали(с колкото и зъби да им били останали) по малко. Преглъщат. Изчакват. Топлият пали една тютюнка, Студеният си сипва една хмелка изнервен до безобразие. Минава доста време и ситуацията остава непроменена.

-          Очевидно не искаш да ни отровиш. Шоколадите бяха точно по наш вкус. За какво точно сега се появи и какво искаш да ни кажеш с всичко това?

Сянката вперила смразяващият си, но нежен поглед и към двамата с думите :

-          Вижте сега, момчета. Вие и двамата ще съществувате безкрайно в този контейнер в който сте се наместили и този двубой ще е вечен. Разбирам това и той разбира това. Но...наблюдавам ви от много време докато хапвам пуканки от трибуната. Чудя се за кво ли си го причинявате всичко това? Всичката тази кръв, всичките тези викове, цялото това безмилостно клане? Давате ли си сметка как и колко разрушавате не само един друг ами и мястото в което се намирате? Вероятно не. Мислите само за това единият от вас да излезе победител и това е. А после какво? На какво обричате кофата в която сте? Безкрайно щастие, безкрайна агресия? Всяко нещо или има своят край, или се появява равновесие. Ето тук идва моята роля. Всеки път когато гонгът удари аз ще се материализирам тук между вас и ще ви тъпча със сладко за да си вземате почивката от която имате нужда. Виждам ви на какво приличате – красавци... Виж се ти бе, Топъл. Три зъба в устата, разклатени стави, кръв не ти остана от толкова юмруци. А ти бе, Студен? Мислиш ли, че побеждаваш? Я погледни в главата ти кво е? Пълна с динамит, който чака да бъде запален. Ама ти държиш запалката през цялото време, че и ветроустойчива си я взел. Че да бачка при всякакви условия по всяко време. Хитър си, мамка ти. Така...сега си помислете хубаво след като ви описах пейзажа дали има смисъл всичко това да продължава до...ядрена експлозия?

Двамата се спогледали. Рухнали на коленете си и през сълзи погледнали към гостенката си и почти в един глас рекли :

-          Да, ние ще съществуваме до безкрай. Да, ние често ще се боричкаме като братя. Да, ние никога няма да постигнем консенсус един с друг. Но искаме да ти благодарим, че се появи в точният момент. Вероятно наистина имахме нужда от здрав разум, защото определено и двамата го бяхме загубили с годините. Направи го по правилният начин. Шоколадите бяха точно подбрани, все едно ни познаваш.

Не се виждаше, но в този момент Сянката отправи една чаровна усмивка и към двамата и изчезна по същият начин както се беше появила. Окървавените бойци седяха още на коленете си и се гледаха с нулев поглед. Събраха колкото сили имаха останали и се изправиха един срещу друг, но този път и двамата без ръкавици. Стиснаха ръце и Топлият рече :

-          Да пушим по една?

Студеният :

-          Да пием по една?

Падна им по още един зъб и седнаха на ръба на ринга да се посмеят малко на малоумието си.

Сам

 Самотата е самоубийство. Душевно. Физическо. Никой не го иска, защото това е проява на егоцентризъм. Не мислиш за другите и погубваш само и единствено себе си. Душевно. Физически. Това ли искаш? Това ли искаме? Защо? Да, на този скапан свят имаме само себе си, но нека не забравяме, че нашето "себе си" ще страда дълго ако е САМо то. Душевно. Физически. Все още наивно по детски смятам, че затова сме тук - да бъдем един до друг по някакъв начин. Душевно. Физически. Не защото ни ТРЯБВА(мамка му и шибана дума) нещо. Душевно. Физически. По-скоро защото сме родени празни и имаме нужда от пълнеж, който да ни усмихне. Да. Появяваш се на в тоя скапан свят целия в някаква гняс. Има те физически, но...душевно те няма. Това го градиш с времето по свой си начин. Все пак - кой строи сам? Доста е вероятно да успееш, но когато имаш съградител до рамото си, мисля че постройката би станала по-стабилна и една идея по-красива и уютна. Ама не гледай обявите в жълтия вестник за строители ами пообиколи наоколо и се огледай. Колкото и да не ти се вярва, най-добрия майстор е един етаж над/под теб или на няколко пресечки. В скапаният вестник най-много да попаднеш на някоя шарена статия тип " СТРАХОТЕН!НЕВЕРОЯТЕН!МОЖЕЩ!ВСИЧКОПРАВЕЩ!НАПУДРЕН!ПРИГОТВЕН!ГОТОВ ЗА УПОТРЕБА!НЯМАНУЖДАДАЧЕТЕТЕЛИСТОВКАТАПРЕДИУПОТРЕБА! " и тем подобни изгъзици. Кому е нужна такава реклама ако реално е всичко това? Ами вероятно на някой, който се бори за надмощие и иска просто да бъде купен. 

ДА ГО ДУХАТ ПРОДАЖНИЦИТЕ! ДА ГО ДУХА ЦЕЛИЯ СВЯТ С ЛЕПНАТИ БАРКОДОВЕ НА ЧЕЛАТА! Ние не сме стоки, въпреки че така изглеждаме. Ние сме хора от плът, кръв и шкембе. Май това ни различава от...от камъните. Ние можем да емоционализираме, ние можем да чувстваме, ние можем да комуникираме и да усещаме. Но защо доста често не се възползваме от всичките тези наши супер сили? Да, наричам ги супер сили, защото според мен те ни правят уникалните човешки извращения с костюми на супер герои под тениските. Страх ни е. Страх ни е от самите нас, от това което лежи в нервната ни система, страх ни е как ще бъдем възприети, страх ни е НИЕ как ще възприемем, страх ни е от последствията. Безумен и умопомрачаващ страх. И живеем с това. Всеки...скапан...ден..в...скапаният...свят. Може би ние сме виновни, може би другите са ни виновни. Няма значение. Докато търсим вината в нещо, никога няма да разберем адекватно всъщност защо ни е страх. 

Нека не сочим с пръст. Това е просто нормална реакция към променящото се. Въпросът е по-скоро дали искаме да се нагодим към това? Дали искаме да го променим, защото не ни харесва? Дали искаме изобщо да сме участници във всичко това? Позитивизъм, негативизъм, апатия? Всичко е в нашите ръце - минало, сегашно, бъдеще. Нека не забравяме и другаря-строител от по-горе. Ние имаме плановете, схемите, идеите. Той има материалът за запълване на дупките в постройката. Абе май и това трябва, м? Щото иначе колкото и да ни е перфектна представата за цялостното, всичко ще рухне в забвение ако нямаме...пълнеж. 

Онзи...пълнеж...усмивката, която е липсващата тухла в постройката наречена "живот"...

Липсващата частица от пъзел

Мъглив ден. Такъв, какъвто го обичам. Сипах си малко кехлибарена течност, запалих ароматна тютюнка и наблюдавах облаците. От колонките звучеше някаква група. Мисля, че започваше с М. Уникално космическо чувство и усещане имаше. Точно като за времето в мен и навън. Докато съзерцавах малките балончета в чашата и слушах нежният пукот на никотиновата сладост, си помислих, че няма да е лошо да си направя една лека разходка и да отида на моето място. Мястото, където обичах да си събирам или обърквам още повече мислите. Нарамих раницата, пълна с хмелови седативи и си дигнах главата пълна с какво ли не(освен бръмбари).

Небето все още беше така начумерено докато крачех. Тук таме проблясваше някой друг слънчев лъч, но мигновено беше унищожаван от дъждовността. Сърцето ми биеше някак спокойно, което беше странно на фонът на душевните бури. Хем знаеше какво ще му причини оня горе в черепната кутия, хем запазваше самообладание. Може би...може би е намерило своя баланс в дисбаланса. Интересен орган, мамка му, но му благодаря че успява да го прави самостоятелно и независимо.

Бързо стигнах до психически лобното ми място. Все така успокояващо. Запалих и отново отворих един елексир. Вятърът се опитваше да загаси топлината в ръцете ми, но и тя някак по свой начин издържаше на климатичните условия и не се поддаваше да затихне. Винаги съм сравнявал горящата цигара със сърдечния ритъм. Тупти плавно докато я гледаш как тлее и след по-малко от пет минути вече е просто пепел в дланта ти. Може би както много неща извървяни по житейския ми път.

Беше крайно време да завали, но не силно. Леко и монотонно. Реших да се прибера през Борисова. Случайно попаднах на изложение на настолни игри и подобни. Що пък да не разгледам? Не съм фен, но...Направи ми впечатление една по-особена сергия на която имаше множество пъзели с всякакви картини по тях. Хвърлих едно око и веднага се приковах към стъписващ пейзаж. Пъзелът беше на природна тематика. На кутията му пишеше : „ от 0 до 60-70-80 години“. Чудех се дали са имали предвид възрастова граница или време за нареждане? В долната част на рисунката имаше изобразени десет(да, точно десет) малки, ярко зелени мъхчета с десет тъмнолилави растения, поникнали от тях(обожавам мъхчета!). В средната част беше започваше изключително изящният ствол на бяло дърво, чиито клони приличаха на човешки ключици(обожавам ключици!). В короната имаше точно 32 бели цвята на някакви плодове, иначе листата бяха тъмнокафяви до черни. Продавачът беше леко шкембест, ярко сини очи и голяма брада(сигурно е бил пират-хипнотизатор в миналият си живот). Понеже видя, че проявих дълбок интерес точно от тази придобивка се запознахме и се заговорихме. Казваше се Лазар :
- Май ти харесва, а?
- О, да. От много малък обичам да нареждам пъзели. Винаги съм започвал с огромен хъс и накрая винаги ми е било интересно как ще изглежда изображението, въпреки че го виждам на кутията. Някак удоволствие ми е било винаги да създавам. Мисля, че точно този ще го взема. Тегав ми изглежда, но като че ли ще се справя.

-          Похвално за решението, но трябва да знаеш едно : пъзелът е много стар и трябва да внимаваш като го подреждаш за да не се разпадне, а щом толкова много обичаш да се занимаваш, няма да се почувстваш добре, нали?

-          Да, разбира се! Ще бъда много внимателен, обещавам!

Едвам се пропука една тънка усмивка в продавачът(все едно очакваше, че се сдобивам с някакво проклятие), което малко ме притесни, но си казах : какво пък толкова може да стане?

Купих си ръкавици за всеки случай да пипам по-леко. Така се оказах в таванското си помещение в което живеех пред всичките тези хиляди частици(не си спомням колко бяха точно, но бяха ужасяващо много). Редих го с месеци докато не стигнах до последното парченце. Мамка му! Нямаше го. Е, как така? Търсех го къде ли не. Един ден просто се събудих и докато си правех кафе го открих просто ей така от нищото – все едно ме е чакало там през цялото време. Зарадвах се много и се затичах към масата за да го сложа. Ами...по дяволите, куцуз съм и се спънах в нещо. Паднах върху масата и си разбих главата, отделно счупих масата и всичко се разпиля навсякъде. Попсувах си малко, но бях твърдо решен, че ще го завърша колкото и време да ми отнеме. Отново месеци събиране и подреждане. Пак стигнах по някакъв начин точно до същото това липсващото. И...о, изненада – ПАК липсваше бе мамицата му! Обърнах цялата къща с нагоре краката и го нямаше никъде. Загубих надежда, че ще се появи отнякъде. Докато чистех с прахосмукачката след време, то пак ми каза „здравей“ из зад ъгъла. Ей, супер! Този път по-внимателно с миши стъпки крачех към мястото и аха да го сложа и вятър духна от отворения прозорец и пак ми разруши произведението. Добре де. Приех си съдбата и се разкрещях на прозореца. Не че ми беше виновен ама трябваше да викна на нещо.

Оставих това творение прекрасно на мира за известно време. Събрах сили и мотивация и реших отново да го пробвам. Този път преброих частите(и пак не помня колко много бяха) и ги разпръснах из цялата стая за да ги виждам. Създавах с онзи огромен детски хъс от едно време. Стигнах до края си казах : а сега ако пак последното парченце го няма ще се гръмна. Хаааа то път си беше тук, мамичката му гадината! Сложих го, запалих и гледах прекрасният пейзаж. Баси щастието! Отидох да си сготвя няква манджа с майонеза, кашкавал и пилешко. Жестока холестеролна бомба ама изключително вкусна! Майната им на калориите! Тъпото беше, че не обичам да готвя без бира под ръка и отидох до магазина. Връщайки се видях, че имаше пушек от нас. Мамка му...забравил съм пусната печката. Отворих вратата и забелязах, че всичко е в пламъци! Първото за което се сетих е – ПЪЗЕЛЪТ! МАМКА МУ ПЪЗЕЛЪТ! ТРЯБВА ДА ГО СПАСЯ! Късно беше...всичко беше вече изгоряло и просто повиках пожарната. Остана само пепел.

Стоях пред сградата и усещах само мирисът на изгоряло. Натъжих се много. Скоро ме бяха уволнили, бях загубил скъп роднина, сега и това. Ами...мамка му. Докато си псувах светът леко под мустак, покрай мен мина...неслучайно – продавачът. Седна до мен и запалихме по тютюнка :

-          Какво става, момко? Защо си унил?

-          Изгоря...всичко изгоря, човече. Не ми пука за нищо в това помещение, освен за пъзелът, който ми продаде.

-          Успя ли да го наредиш?

-          Да, но не успях да го опазя.

-          Е, затова ли се чувстваш толкова зле? Имам милиони пъзели и мога да ти дам нов безплатно? Това е...това е просто предмет, заменим.

-          Виж...за теб може да е просто поредната стока, за която някой ще те навести и ще я купи, но за мен беше друго. Той беше като изнемощяло коте на което попадаш случайно, докато завършваш натоварения си ден и се чувстваш най-изморен. Ей така от нищото – то просто се появява, поглежда те с малките си навлажнени очички и изкарва най-потискащото „мяу“, което си чувал. Ако е останало минимално количество човещина в теб ще му помогнеш за да оздравее и да се закрепи на крачетата си. Ако е писано ще се справите.

-          Човече...да ти имам метафорите, но може би си прав. Сега какво мислиш да правиш?

-          Ще спася това „коте“  или поне каквото е останало от него и ще поставя пепелта му в кутия с надпис : „ Happy birthday to the best friend ever” . Това е най-малкото, което мога да направя вече за него...

Запалих......

...беше Природата

Хванати за ръце, потеглиха към природата.

Той усещаше ускореният ѝ пулс.

Гледаше я през всичкото време и се усмихваше с цялото си тяло.

Очите ѝ – блестяха като звездите на чистото лятно небе.

Тя беше Природа.

Ръцете ѝ бяха нежни като утринна роса след топъл дъжд.

Тя беше Природа.

Устните ѝ бяха розови като залез в топъл ден.

Тя беше Природа.

Косите ѝ се движеха от вятъра като зелени тревички на безкрайни поляни.

Тя беше Природа.

Усмивката ѝ беше слънцето, което се появяваше на хоризонта всеки ден и стопляше хиляди.

Тя беше Природа.

Гласът ѝ беше като музиката, която прави рекичка, минаваща през гора.

Тя беше Природа.

Смехът ѝ беше звънлив като шумът на листата, които танцуваха заедно с тях по пътя им.

Тя беше Природа.

Погледът ѝ играеше в различни посоки, търсейки чудновати места, също както лъчите на огненото кълбо играеха на криеница между дърветата.

Тя беше Природа.

Крачеха сред Зеленото и вдишваха животът. То им го даваше.

Вакуумирано спокойствие.

Тишина.

Само музиката на дърветата и обитателите на неописуемото.

Намираха се някъде в безкрайността и безвремието. Никогасвършващ поход на тялото и съзнанието.

Той беше на разходка заедно с Природата.

Жив.

Тя също.