Страхът от тишината на падащите снежинки

Е, случи се. Въртящите вечери днес се превърнаха в едно активно безсъние. Поне засега. Поне за днес. Изкарах една приятна вечер изпълнена с множество емоции и настроения. Придобивах все повече знания за човешкото, за живота, за истинското щастие, за… всичко онова, което ми е липсвало през годините. Наблюдавах ги. О, колко красиви бяха, колко истински, колко усмихнати, колко… хм… спокойни? В такива моменти сълзите ми напираха отвътре, но не ги пусках…Не, не исках… Не трябваше…а може би трябваше…Не! Не, не и не! Дръж фронта, Иване!… Не знаех как точно да се чувствам на моменти, но едно беше сигурно – те изпитваха това, което аз не бях. Ами може би беше крайно време да се грабна в ръце и да започна да се нося по течението. Или да се удавя в него. Или да се науча да плувам. Или … да седна на брега и да си топна краката. Или да се хвърля на дълбокото. Или… може би да те хвана за ръка и да наблюдаваме поляните и дърветата, цветята... Знам ли… Бушувам от какво ли не в себе си…

Свърших работа. Излязох навън. Запътих се към … вечерта. Посрещна ме приятната компания на тихия, бял, пухкав сняг. Наблюдавах небето. Какво спокойствие лъхаше от него. Как небрежно ме посипваше с красотата си. Поех няколко снежинки. Усетих тяхната студенина. Усетих ги…. толкова хубаво беше. Поне за части от секундата. Казах си : „ Ех, да можех да снимам в момента!” … но същевременно разклатих мислите в главата си и… „ Не. По-добре да запомня това…запомни го, Иване!” . Това и направих. Как ми се искаше да поема от това спокойствие… от това затишие… от тази красота… Майната му! Отворих уста и отново погълнах от всичко това. Въпреки хладината аз…аз…аз…аз се чувствах по-топъл от всякога. По-усмихнат от всякога. По-затоплен от всякога. По-… по! Нямах думи да опиша себе си точно тогава. Същинският страх от измръзване, от настиване, от… всичко беше… беше отминал. Или може би не? Всъщност се страхувах. От тъмнината… от светлината… от… самотата. Но не бях сам. Не беше тъмно. Не беше и светло.

„ …in a place where there’s no light… create your own!”

Цялата тази ситуация описваше всичко в мен. Всичко извън мен. Всичко около мен. Крачех през снежните преспи, потъпквайки цялата тази красота. Беше ужасно. Чувах как снегът под мен плачеше от болка, плачеше при всяка моя стъпка, при всяко мое движение. Не исках… не исках да му причинявам всичко това. Нямам право. Нямам избор. А може би имах? Хм… Появи се отново онова чувство на съпричастност към… всичко около мен. Постоянно го правя. Сигурно е грешно, сигурно е правилно, сигурно е… кой, по дяволите, знае изобщо?! Дори аз самия вече не съм особено убеден кое Е и кое НЕ Е. Запалих. Погледнах отново нагоре. Издишах : „ Какво? Какво искаш? Искаш ли нещо изобщо?” . Бях пълен със странни въпроси – нищо необичайно, но… чувствах, че вече се изморявам. Мозъкът ми не издържа на всичко това, но бях твърдо решен че ще го тормозя докато сам не реши да се успокои. Сигурно ще дойде и това време.

Е, ледените парцали отдавна бяха спрели да падат. Аз все още не съм решил да заспивам… или нещо друго не е решило…сигурно…вероятно… може би… ще си направя още едно кафе…или може би две…ще запаля и… ще чакам следващите снежинки, но… без страх! Може би…