Найлоновата душа и разпилените неврони

Отидох да пазарувам. Взех си едно хлебче – беше със скъсана опаковка. Взех си мрежа с картофки – в момента в който я взех и тя се скъса. Отидох на касата – маркираха торбичката с думите : „ Чакайте да я проверим, че някои са дефектни.” Ами… какво друго да се очаква – беше от тях. Колкото и идиотски да звучи всичките тия битови нещастия в рамките на десет минути ме накараха да се замисля. Колко много сълзи се проляха последните няколко дни, колко много тютюн мина през белите ми дробове, колко много главоболия ме сполитаха, колко странни нощи прекарах в последно време. Имам чувството, че от няколко дни ходя скъсан, дрипав и студен. Нямам сили да се зашия, да се залепя, да се стопля. Въпреки това аз съм твърдо решен, че ще продължа, но не знам по кой път. „ Разпилените картофи” са като разпилените емоции, които бушуват в мен. Независимо от това аз най-чинно си ги събирам, прибирам обратно в душевната торбичка и ще ги сготвя за да нахраня анорексичната ми психика. О, да напоследък тя изнемощява под ударите които ѝ нанасям. Съществува посинена, пребита, счупена.  Но знаете ли – това са камъчетата, по които трябваше да започна да ходя за да разбера всичко за себе си. Винаги съм изпитвал удоволствие от това да анализирам другите, но все не ми остава време или нямам желание да го правя за самия себе си. Е, това време дойде. Това е моментът в който аз оставам сам, на по цигара с торнадото в мен. Сигурен съм че имам какво да науча, сигурен съм че има част от мен за която не съм и подозирал – просто досега не съм имал идея как да подходя към себе си. А и не съм проявявал интерес – „аз”-ът не ми харесва като начин на мислене. Да, човек трябва да бъде от време на време егоист за да оцелява(или поне така казват другите ама не ги слушам особено), но как да оцеля АЗ когато ТЕ не оцеляват, когато ТЕ не са усмихнати, когато ТЕ не са ТЕ? Механизмите на щастието при мен се задвижват от емоциите на другите. Ако те липсват, чарковете при мен ръждясват и се чува ужасяващото скърцане на празнотата.  Ще попитате :

 „ Защо по дяволите не седнеш да си поговориш с оня там горе – мозъка ти бе, Иване?! „ Ще отговоря :

„ Иска ми се, но когато и да пробвам той е много мълчалив. Сигурно ми е обиден за нещо…”

СЕГА обаче съм на друго мнение. Ще го тормозя до последен рунд, ще нанасям още по-бързи удари – НЯМА да има милост за него! Не знам той дали ще може да издържи, не знам и каква ще е ответната реакция, но аз ще проведа този мач. Важен е за мен. Крайно време беше да се срещнем лице в лице и да се нашамарим едно хубаво. Съзнанието ми ще мълчи, мозъка ми ще говори. По-скоро ще го накарам да изплюе неврончето най-накрая, щото усещам че нещо много се е задръстил. Убеден съм, че след края на мача(след колкото и рунда да е той) двамата ще се погледнем кървави, обеззъбени, рошави, потни, останали без въздух и ще си кажем :

„ От това имах нужда! Благодаря ти за всичко! До следващия път!”