Топлите снежни човеци

Е, днес вече е деня в който трябва  да ида да проверя какво се случва с ресторанта ми. Мина прекалено много време от последното ми посещение. Запалих една тютюнка на спокойствие. Чудех се какво ли се случва с тая съборетина, която беше като мой втори дом? Доста промени се случиха и ще се случват. Дали горката още се крепи? Дали не е рухнала под ударите на времето? Всъщност това се чудех и за самия себе си. Докато наблюдавах как запаления тютюн туптеше в сърдечен ритъм когато подръпвах, се спрях на следната гледка. Отсреща някакъв човек ринеше снега на един паркинг. Имаше издигнат снежен човек върху него. Ама такъв… нисичък и скромен. Понечих да викна на човека да не го разрушава, но всъщност той най-учтиво го заобикаляше с лопатата. Някак се успокоих. Странно ми стана, че някой се замисля за това детско творение, но пък след миг просто се усмихнах наполовина и се съгласих с човечеца – да, снежните човеци трябва да се пазят. Те са типичен пример за нещо, което искам да бъда – колкото и да е студено навън и вътре, аз да оцелявам и колкото по-студено става, толкова по-устойчив да бъда. Не е задължително да е студено навън за да ти е топло отвътре, а когато ти е студено отвътре може и да е топло навън, но ти да не можеш да се сгрееш.  Емоционалната ти температура зависи от теб самия. Повярвай ми има причини да искаш да я повишиш, но питам се – защо много от нас сами си я понижават? Вярно че високата температура не е признак на добро здраве, но пък когато загрееш адреналина в себе си душата и подсъзнанието ти затанцуват като публика на техно парти. Скачат, мятат се, бушуват. Вриш, кипиш, захвърляш палтото и пуловера. Чувстваш как във вените ти тече живота, който ти трябва. Нивото на емоционалното ти LSD толкова се повишава, че ти можеш да експлодираш като атомна бомба и всички около теб ще поемат ударната вълна на удоволствието. Човъркаше ме отвътре въпроса : защо по дяволите това не се случва по-често? Колко по-различно би изглеждал света, колко по-различно еднакви биха били хората, колко от нас биха оцелели на това? Може би никога няма да си отговоря на тези въпроси… поне засега…

Нахлузих едни топли дрехи(нали така трябва?), запалих още една благинка и захрупах в снега. О, колко красиво беше всичко около мен! Да, за да бъда честен, през по-голямата част от ходенето бях забил поглед в кубинките си(айде, айде всички знаем, че когато дойде тази част от годината, не ни остава много време да се огледаме около нас, а по-скоро си зяпаме в краката за да не направим поредния пирует във въздуха). Въпреки това правех всичко възможно да се спирам от време на време и просто да вдишам от чистотата на въздуха, от снежинките около мен, да се усмихна на небето, което плачеше с ледени сълзи върху мен. Някак тъжно ми стана че всичко около мен замръзва за секунди, всичко около мен ‘умираше’ под студените удари. Но какво да се прави – това е част от природния жизнен цикъл. Всъщност и от нашия човешки. Когато погледнеш смъртта в очите, не е толкова страшна. Тя само се прави на такава, но всъщност съм сигурен, че и тя се страхува от паяци.Нека я оставя на мира – все пак и тя има нужда от почивка, въпреки че май не се е спирала скоро и май няма намерение.

Стигнах до моята колибка. Хм, като че ли си беше същата. Обиколих я 1-2 пъти за да съм сигурен, че всичко е наред. Ами да – бях забравил за пореден път да оправя оная керемида на покрива ама така като гледам тя си седеше все така прецакана като последния път когато бях тук. Не беше мръднала. Странно. Я! Даже и за мен някой беше скулптурирал снежно човече на входа на ресторанта. Имаше и бележка боцната на морковчето. Пишеше : „ Бях идвал преди при вас. Останах много доволен от обслужването. Научих много полезни и интересни неща за себе си, докато пийвах приятна биричка и пушех мека тютюнка. Създадохте един позитивизъм в мен. Липсвате ни! „ Оставих бележката на същото място откъдето я взех и седнах на прага. Запалих. Не знам дали съм ви казвал, но пушенето на чист въздух е най-приятното нещо, което можеш да си причиниш. Замислих се над тази кратичка хартийка, боцната на носа. Въпреки годините отсъствие все още явно има някой, който се е сетил за ресторантчето с добро. Казах си : „ Да, и вие ми липсвате драги ми господа и дами! Без вас нямаше да съществува нищо от това, което имам в момента! „

Снегът продължаваше да пада на големи парцалчета. Много го обичам такъв!Реших че днес няма отварям всъщност, а просто ще се разходя под звуците на спокойните снежинки. Сложих шапката си върху човечето(да му топли) и защипах една бележка в отговор : „ Благодаря на всички вас че ви има! Благодаря че топлите замръзналата ми душа! Благодаря че ме правите жив! Благодаря че правите снега пухкав! Благодаря че… продължавам заради вас! Ще се видим пак със сигурност… а вие продължавайте да градите снежни човечета по входните врати – нека те внесат усмивка във всеки, който навлиза в ежедневието намръщен и разочарован. Бъдете едни усмихнати човечета каквито ви обичам! И вие ми липсвате… „