Играта на Времето

Имало едно Време. Време, което дори и то не знаело, че съществува, но нали така му бил казал някой още преди него :

-      Хей, ти! Да, ти! Оня там, дето се оглежда като идиот около огъня! Избърши си лигите около устата и заповядай да чуеш нещо интересно.

Все пак нали повечето легенди започват около огъня и са разказвани от белобради старци. Е, да ама тоя път тази раздумка се случва пак на същото място, но разказвачът не съществува във физическа форма. Представете си го просто като гласа на Вятъра.

Времето излязло на разходка из зелено-синкавите поляни. Обикаляло безцелно. С ръце в джобовете, в които подрънквали някакви неща – лейкопласт, ръждясал кламер, счупен компас и портрет на личност, която дори не познавало. Обиколката му преминавала през какви ли не красиви природни сцени. Над него небето като че ли беше пламнало в красиви пламъци, дърветата бяха разцъвтели в най-прекрасните си цветове, животинките контактуваха помежду си на техните езици. Всичко изглеждаше някак в хармония. Лиспваше хаос и безконтролност. Времето се чудеше :

-      Докато аз съществувам ли това се случва? Аз ли съм причината? Ако спра да бъда, дали и другите ще бъдат?

По време на своите крачки се задаваше още много такива подобни без-отговорни въпроси, които го измъчваха отдавна. То наистина се мъчеше. Изпитваше такава болка от това, че не можеше да бъде истинска част от всичко това. Искаше просто да спре за определен момент и да се полюбува на заобикалящото, но вероятно си даваше сметка че ако това се случи… ще се завърти отровната магическа пръчка на унищожението и всичко ще се изпари. Не искаше. Продължаваше. Нефизическите му обувки бяха скъсани, нефизическите му крака кървяха с всяка крачка, изкуственото му сърце туптеше все по-бавно, всичко му тежеше. Въпреки това то продължаваше с една основна цел – да разбере отговорите на въпросите, които блуждаеха … някъде там в горната част на… тялото му.

Достигна една особена местност. Всичко в нея беше абсолютна противоположност на онова, което беше срещнало по пътя. Дърветата бяха тъжни, тревите – изпепелени, животните бяха отдавна изчезнали, валеше киселинен дъжд :

-      Значи може би така изглеждам аз отвътре? Така ли ще бъде всичко когато мен ме няма? Това ли ще е резултатът?

С всяка крачка, която правеше вятърът ставаше все по-силен. Изведнъж то чу глас, която се разстилаше навсякъде около него :

-      Спри. Спри за момент. Искам да поговорим. Тук е безопасно за теб.

За момент Времето се позамисли. Нямаше желание да се подчини, но реши да се довери на чуждестранния глас. Забави крачка и седна до един стар дънер. Дъждът спря. Времето спря. Всичко си беше същото. Гласът не го беше подвел. Приключенецът се огледа наоколо и не виждаше никой около себе си. Нормално е когато си нефизическо същество друго такова да контактува с теб по някакъв особен начин, нали така?

-      Какво си ти и какво искаш от мен?

Времето не получи отговор.

-      Сигурно пак ще е от онези времеви паранои, които ме обземат понякога…

Дигна се отново на крака и след първата крачка беше изблъскано с нечувана сила в изходна позиция :

-      КАЗАХ че искам да поговорим!

Времето реши, че трябва да е по-търпеливо ако иска да разбере крайния резултат. Може пък и да не е чак толкова лош. Опита се да се отпусне. Промълви :

-      Ще ми кажеш ли кой си?

-      Аз съм Вятърът на промяната. Тази, която ти търсиш.

-      Защо мислиш, че я търся?

-      Изпразни си джобовете.

Съдържанието се изтъркули на земята и Вятърът рече :

-      Мислиш ли че всичко това, което имаш всъщност е случайност, че само то ти е останало? С лейкопластът можеш да залепиш всичко това, което си видял разрушено; с този ръждясал кламер можеш да защипеш всяка една нова страница, която се появява в съществуването ти; счупеният компас… е, в такова състояние не може да ти свърши добра работа, но пък може да бъде символ на хаоса, който е в теб и който някога ще намери посока; а портретът… портетът на кого е?

-      Нямам ни най-малка представа… Преди да поема на пътешествието си открих, че си беше в мен. Вероятно е на някой, който обичам, съм обичал или… защо пък не и на някой от бъдещето, който все още не познавам?

-      Ето – казах ти. Няма нищо случайно. Ти би трябвало да си един много рационалномислещ тип и би трябвало да знаеш по-добре от всичко що съществува където и да е то, че е така. Виждаш ми се отпаднало. Какво гние в теб?

-      Преди да дойда тук преминах през най-прекрасните, най-красивите, най-спокойните места. Всичко се съчетаваше толкова добре с мен. Съществувахме в синхрон и въпреки умореността ми аз някак намирах смисъл да продължа този кръговрат. Исках да го запазя жив. В един момент просто се оказах тук – един друг свят. Свят на унищоженост, на смърт. Това ли ще се случи когато аз вече няма да мога да обикалям света?

-      Винаги ще има движеща сила – дали ще си ти, дали ще съм аз или някой друг, няма как да знаем. Мисля че по-важното е докато някой кара колелото да има кой да му помогне когато спука гума, когато му се изкриви каплата, когато падне дехидратиран на шосето. Ето виж : ти например съвсем неслучайно(както казах) си се запасил с лейкопласт. Освен емоционалните рани, с него можеш да залепиш и раничките по капачките на другите, които са следствие от продължителните падания. Така ти ще помагаш на другите да се изправят и да продължат да задвижват механизма.

За момент Вятърът замлъкна. Гледаше втренчено портретът, който носеше Времето.

-      Искаш ли да ти кажа нещо, което може би не си подозирал?

-      Да.

-      На този портрет всъщност си ти. Не си го осъзнавал тъй като вероятно много си бързал и не си осъзнал как той остарява и остарява.

Времето се умърлуши. Хвана портертът в… ръце и се разплака :

-      Това… това наистина съм… аз. Как съм успял да не се позная?

-      Не си успял, тъй като не си искал, бързал си занякъде, не си се загледал в самия себе си. Прави го по-често. Заслужава си – ти си прекрасно създание, но когато бързаш всичко около теб започва да гони твоето темпо – да старее, да умира. Успокой малко топката – вместо да я риташ безцелно, поиграй си с нея. Намери си компания с която да го правиш. Нефизическото ти сърце ще се почувства по-нормално работещо. Ще се намали риска от фаталния спирания. Слънцето ще те топли по-качествено, дъждът ще те мокри по-малко, снегът ще е по-малко студен, цветовете ще са по-ярки, дъхът на свежест ще бъде по-силен. ТИ ще бъдеш по-силен!

Времето изтри сълзите си. Нефизическото му сърце започна да тупти с нормален ритъм. Облаците над него започнаха да се разотиват, в далечината се чуваха познатите животински звуци, които Времето обожаваше. Като че ли беше настъпила промяната. Всъщност колко малко трябваше…

Времето събу обувките си. Усети как зелената трева започна да расте под краката му. Усмихна се и каза :

-      Хей ти! Да, ти! Искаш ли да поиграем?