Срещата със зимния дух и снегът на мислите

‘Добро утро’ на незаспиващото ми съзнание. Погледнах през прозореца и забелязах сивото утро, което беше настанало. Не знаех как по-точно да се почувствам, но това което трепна в мен първоначално беше точно онова кътче в психиката, което се раздвижва когато изпитваш една неопределена доза удоволствие от това, което другите наричат ‘кофти време’.

Запалих , налях си едно голямо кафе и се прострях на терасата. Вперих поглед в заобикалящото сиво спокойствие. Известно количество меланхолия, адреналин и какво ли не още преминаваше през мен. Наблюдавах как цигарата туптеше в ръката ми с ритъма на зимата  – бавно и отпускащо. Сърцето ми биеше по същия начин. Радвам се, че все още имаше живинка. Този сезон беше като възглавница за него. Щом легнеше на нея, то се отпускаше и похъркваше ритмично(както знаем с типичния ‘лъб-дъб’ звук).

Заваля. Мислех да се прибера, но в един момент около мен започнаха да танцуват  снежинките. Ей така – изведнъж просто се оказах в компанията на зимния  дух. Той седна до мен и аз го попитах :

-         Какво правиш тук?

-         Как какво? Не виждаш ли, че вали? Да се намокря ли искаш?

-         Не, разбира се, но мислех че си свикнал с това…

-         С кое? Да бъда заливан от сълзите на времето ли? Кой може да свикне с това? Кой може да свикне с тъгата на другия?

Замислих се, че определено нямаше логика във въпроса ми. Въпреки че рискувах да се самозапали реших да го поканя на по цигара. Учудващо се съгласи. Запалихме и двамата в тон, дръпнахме с наслада  и се заговорихме.

-         Какво по-точно те води при мен? Изглеждаш ми някак…унил.

-         Дойдох при теб тъй като имах нужда да споделя тъгата си. Пътуванията ми напоследък са тежки. Преминавам през какви ли не места и виждам все едно и също – хора омотани в шаловете на уединението, нахлузили ръкавиците на страха от докосване, защипали шапките на мисловното ограничаване, сгушили са се в балтоните, които не ги стоплят. Чудех се защо са точно с този крак са навлезли в модата на депресията? Даже не е и крак, а по-скоро шут – силен мощен ритник, който изхвърля надалеч останалите участници в ревюто. Конкуренцията явно е голяма. Всеки гледа да се облече възможно най-екстравагантно и не го интересува дали другия ще се окаже гол.

-         Не мислиш ли, че може просто да им е студено заради твоя влак, който преминава през тяхното населено място?

-         Не. Климатичният студ отдавна не е фактора, който им влияе. Емоционалният студ е това, което ги отблъсква един от друг. Всеки е готов да забие шушулката на настроенията си в окото на минувача. Прави го и накрая оставя безжизнения му труп лежащ на асфалта, оголен от личността му, съблечен от всичко, което е събрал като положителност. Ей така – просто както си вървиш с усмивка на уста, изведнъж усещаш една снежна топка в зъбите, една лавина от отрицание и песимизъм. Единственото, което ти остава е да изчакаш всичко това да свърши и да се надяваш да дойде санбернара с бъчонката на врата за да те намери и съживи. Това, което ме прави щастлив при тези приключения е че все още се намират тези пухкави сладури, които като видят някой заринат веднага пълнят буренцето с напитката на щастието и с весел лай се затичват към смазания. Откопават го, черпят го едно бързо питие и на момента той грейва като че ли досега не е бил забит два метра под снега. Мигум стават най-добри приятели и даже продължават да се черпят.

-         Значи все пак още има надежда…?

-         Има, разбира се. Въпросът е хората да я намират, а не да я бесят на шаловете си и да искат да я докоснат, а не да слагат предпазители на ръцете си за да седи по-далеч от тях.

-         По време на всички тези твои пътешествия не си ли се спирал поне за момент и ти да се пробваш да помогнеш?

-         Спирал съм, но вече пораженията са големи. Самият аз не мога да ги спася, тъй като държа в себе си прекалено много студенина, която няма да им свърши много работа – все пак човекът е с шушулка в окото. Какво мога да направя с леденото си присъствие – да я замразя още повече и никога да не може да бъде извадена?

-         Разбира се че не, но не можеш ли някак да я направиш по-малка в момента на изстрелването?

-         Всичко това зависи от стрелеца. Той сам решава колко да бъде голяма тя – аз само създавам условия за формирането й. Това до голяма степен ме кара да се чувствам виновен по една или друга причина. Заради това са ме обзели и тези тъжни мисли. В такива моменти осъзнавам, че без да искам съм създал подходящи условия за бойно поле.

-         Не мисли така. Ти си зимният дух – това ти е работата. Да създаваш определено климатично време и настроение. С какво си ти виновен, че хората те използват по този грозен начин? Всъщност не всеки го прави. Аз лично много харесвам компанията ти. Да, може да си малко студен към мен (тук той се засмя), но аз виждам красотата, която създаваш – рисунките по прозорците на колите и къщите, големите ти парцалени сълзи валят толкова красиво – даже хората правят от тях други хора с моркови и шапки. За много от нас ти си носителят на топлите студени емоции.

За момент и двамата просто пушехме и не си казахме нищо повече. Снегът пред нас беше спокоен и ставаше на още по-големи парцали. Попитах го :

-         Защо? Нараних ли те с нещо?

-         Не, човече. Това са големите сълзи на щастието. Почувствах се по-добре и реших да ви подаря нещо от мен. Щом някои от вас се чувстват радостни от това, нека това да бъде коледния ми подарък.

С тези думи той отлетя и повече не го видях. Последното, което зърнах беше спираловидното му движение във въздуха – може би наистина се почувства по-добре. Запалих още една и наблюдавах картинката, която създаваше. Сълзите му обсипваха дърветата, колите, покривите. Отдавна не бях виждал как тъгата правеше великолепна красота. Усмихнах се докато подръпвах от тютюнката и си казах :

-         Е, след като успях да направя зимния дух толкова щастлив, защо да не можем и ние да го подслоним под нашия покрив за да си поговорим ? Мисля че има какво да научим от него…