Бледи точици светлина в далечния мрак…

“If you want to build something new, you have to destroy the old first… “

Kristian Vikernes

Още с днешното ми събуждане от безсънната нощ бях твърдо решен, че ще направя нещо ново, нещо различно. Направих си кафе, потърсих си табакерата и запалих. Вдишвайки поредната доза никотиново спокойствие си мислех : докъде я докарах за тия години, имаше ли смисъл от целия тоя стрес, имаше ли нужда да продължавам. Днес мислех да не отварям ресторанта. Просто не чувствах нуждата му. Наблюдавах забързаните работливковци – кой с 5 кафета и кроасани, кой лапнал телефона и още от сутринта внасяше смут и напрежение на подчинените му, кой просто беше забил поглед в земята с ръце в джобовете и очевидно с нежелание бързаше бавно към офисната си килия, в която го очакваше поредния еднообразен ден. Всички те бяха погълнати от сивото ежедневие, но ми изглеждаха някак свикнали с това. Как по дяволите се свиква? Това се въртеше в така или иначе празната ми руса глава. Ами как бе, Иване – много лесно. Нали трябва да оцеляваш? Нали трябва да изкарваш пари, да си купиш апартамент с който да подсигуриш бъдещето на близките си и себе си? Нали трябва да израстваш в тази изкуствена и измислена йерархия на маймуни – маймуна, по-маймуна, най-маймуна? Толкова много ‘трябва’ събуждат само стресовите клетки и хормони. Кому е нужно това? Може би някой има полза от това. Но пък кой с какъв акъл ще извлича полза от това? Кой си ти по дяволите садист такъв? А да – може би е онзи глупак наречен по някакъв начин, онзи глупак който ни е дезинфекцирал мозъците до степен такава че не можем без него.

„…умираме и се разлагаме; ядем и спим; един призрачен маратон без финиш лента, без медали, без зрители…”

Това е част от книгата (Warm Bodies), която най-накрая имах времето да прочета и осмисля. Седях на терасата, отпивах, отпушвах и гледах всичките тези зомбита. Преди няколко дни и аз бях част от тях. Сега се чувствах по-освободен от ненужното ‘трябва’, но някак пак бях неспокоен. Може би дезинфектанта все още беше оставил следи в мен. Все пак никога не съм твърдял, че съм нещо по-различно – роден съм на същото място както всички останали и е нормално да правя това което и всички, а именно да оцелявам по някакъв начин. Това което винаги съм искал е същото като тях, но по друг път. Не по острите камъни на сивотата, не по мъгливите пътища на отрицанието, не през джунглата на негативните емоции. Не, не и не.

„…от години не съм имал време да дишам и да размишлявам и просто да гледам през прозорците… „

Смачках поредната никотинка в пепелника. Докато се опитвах да изляза от емоционалната дупка в която се закопах, усетих че не съм сам. Дойде ми на гости духа на промяната :

-         Ти пък за какво си ми? – попитах аз. Не съм те канил. Поне нямам спомен за това.

-         Как така? Всеки ден от години аз те наблюдавам как съзнанието ти крещи моето име и всяка сутрин, всяка вечер ме викаш. Виждам че добра дупка си изкопал в себе си. Колко време се занимаваш с това?

-         Много… прекалено много.

-         Е? Добре ли се чувстваш?

-         Не… разбира се че не.

-         За какво го правиш тогава?

-         Не го правя нарочно. Може би даже несъзнателно.

-         Как така? Даже не знаеш колко е дълбока, нали? Просто от ден на ден свикваш с нея, че е там.

-         Може би…

-         Знаеш ли какво ще ти предложа – подай ми ръка и излез от там. Ще ти дам нови дрехи и лопата. Новите дрехи са за да се почувстваш чист и по-различен, а лопатата е за да върнеш обратно пръстта и да запушиш дупката. Ще ти дам и семена и лейка с вода. Искам от теб на това място да засееш красиви цветя и да се грижиш за тях всяка сутрин, всяка вечер. Смятам, че всяко едно ново начало е свързано с грижи за нещо ново, нещо красиво и приятно. Не смяташ ли?

-         Ами ако градушка ги убие?

-         Значи просто не си се погрижил за тях така че да ги защитиш. Нали не мислиш, че всичко което те прави щастлив си седи просто ей така? То трябва да бъде предпазено от външното влияние на околната среда.

Гледах въпросително и все още осмислях каква му е идеята. Реших  да му подам ръка. Измъкнах се поне засега. Запалихме по една. Мисля че този дух ми даде надежда занапред. Радвам се че го срещнах най-накрая. Дали ще ми стане приятел? От мен зависи. При всички положения ще помня тази среща дълго време. Затова в крайна сметка се запътихме към ресторанта. Този път бях обнадежен, че ще го отворя на друго място. Пак ще е същият, но по-различен. Как ще го декорирам този път – нямам идея, но ще бъде по-хубав и по-уютен от стария. Налях по едно питие и се потопихме в шеговити разговори. Смеховете ни отекваха из цялото пространство. Мисля че си намерих помощник градинар, който ще ми помага в отглеждането на растенията. Чувствах желанието да си направя цяла ботаническа градина. Всички сте поканени!

„…да останем живи е достатъчно важно, но трябва да има нещо и отвъд това, нали? „ (R)