Джобният огън

Алармата извъня. Отлепих очите си и започнах да се разсънвам от безсънната нощ. Все пак въртележката в главата ми беше денонощна и постоянно има дечица, които искаха да се повозят. Какво можех да направя все пак – щом искат да се позабавляват, нека се качат и да се повъртят за моя сметка(безплатно е все пак). Запалих една и се цопнах на стола на терасата. Пляснах се по челото и си казах : „ Колко време мина от последното ми отваряне на ресторанта? Сигурно вече е потънал в прах, паяжини и какво ли още не…” Така и не се разбрах със себе си защо, но реших точно днес да отида да видя какво се случва. Допуших и се запътих натам. Нищо не се беше променило особено. Слънцето се отразяваше в локвите(беше валяло), малчуганите пак подскачаха от локва в локва с истеричен смях, големуганите пък от своя страна отново се бяха изнервили някак от този факт. Седнах на една пейка отстрани и ги наблюдавах. Чудех се как по дяволите може щастието на едни да предизвиква такава вълна от отрицателни емоции и да залива останалите с опустошителна сила? Как живеят с това? Не се ли чувстват изморени? Продължавайки по своя път тия въпроси не ми даваха мира.

Стигнах. Загледах се в горкият ми ресторант. Къщичката на баба Яга изглеждаше като петзвезден хотел в сравнение с него. След като отворих вратата очаквах точно нея да ме посрещне на рецепцията и да ми каже :

-          Къде си бе, джингиби? Тая кочинка, дето си я оставил много вървежна! Колко Хензелчета и Гретелчета минаха – бизнеса добре ми провървя!

Е, за мой късмет нея я нямаше и аз се заех с разтребването. Докато си шетах напред назад, неочаквано звънчето над вратата нададе вой – имах клиент! Бях като пляснат със собственият си мокър парцал и се чудех какво да кажа и измърморих :

-          Здравей, човече. Съжалявам за състоянието, в което виждаш това място, но съм готов да те обслужа.

-          Толкова време чаках да отвори това място. Бях чувал за него от други и всеки ден минавах от тук с надеждата да го видя отворено. Днес явно е щастливият ми ден. Дай да ти помогна с това.

Явно и моят ден беше щастлив – намерих си съвсем случайно един добър човек(да, вече разчитаме на случайността да ни срещне с такива хора). Реших да се хопна до стаята с джубокса да пусна малко музикален фон за да върви по-лесно всичко и продължихме с реставрацията. Давахме си почивки на по цигара и малко смях. След като свършихме, седнахме на обичайната маса до прозореца(признавам точно него не го бяхме почистили). Сложих по една бира, чу се обичайния звук от чашите на добре свършената работа и запалихме по една. Той ме попита :

-          Имаш ли много клиенти тук?

-          Не бих казал. Не разчитам на многото клиенти. Естествено, че се радвам когато някой дойде, но предпочитам да е само той. Имам достатъчно редовни, които обичам с цялото си сърце и бих дал всичко за тях.

-          Аха. Защо реши точно днес да отвориш?

-          Честно казано нямам идея – просто го почувствах. Имах нужда от атмосферата на мястото, имах нужда от малко спокойствие на разума. Тук се чувствам добре. А ти? Как се чувстваш като за първо посещение?

-          Мисля че добре. Хубаво местенце си си устроил. Съжалявам, че съм толкова кратък като определения, но точно в момента ми е трудно да намеря по-подходящи думи.

-          Защо? Нещо лошо ли се е случило? Разкажи ми ако имаш желание.

-          Лошото се е случило и ще продължава да се случва. Докато идвах насам бях потресен от гледките, които ме заобикаляха – изнервени и стресирани същества, които според мен вече бяха загубили своята способност да бъдат щастливи. Тези, които все още не бяха, биват смазани от другите. Почти през сълзи аз си задавах многократно въпроса Защо? Защо по дяволите? Няма ли да е по-лесно всички да се наслаждаваме на огъня на живота, отколкото постоянно да му се караме? Не е ли по-добре, по-приятно когато просто се позатоплиш на него, цвръкнеш някоя наденичка, фъснеш някоя биричка или само го наблюдавай с усмивка. Бях изумен колко сложно правеха всичко тия хорица. Вместо да намериш дърва и да запалиш, те търсеха причина да не го правят, защото или дървата ще са тежки, или запалката ще сметнат, че е калпава и не им върши работа. Бягаха от щастието, от положителното. Явно бяха мазохисти и предпочитаха да стоят на студено и да не почувстват топлина отново. Отново – защо по дяволите?

Седях безмълвен. Даже цигарата ми изгоря в ръцете и подсъзнателно отново се появи оня добре познат мокър парцал, който ми раздаваше шамари.

-          За пръв път не мога да отговоря на някого на въпроса Защо. Не мога да не те попитам – ти как се справяш?

-          Трудно беше в началото, но знаеш ли – попаднах в ebay на някакъв пич, който продаваше джобен огън. Купих си го веднага и сега той винаги е с мен. Вървеше в комплект с тубичка бензин. Така поне ако някой реши умишлено да го изгаси, винаги можеш да залееш него с бензин и така да сгрееш останалите около него.

Това искрено ме разсмя и вече знаех къде трябваше да търся. Поприказвахме си още известно време и се заклатушкахме към вратата. Тъкмо я отворихме и звънчето падна на главата ми – явно от времето беше се поразхлабило. Веднага бях оприличен на Нютон, който на няколко бири е открил закона за гравитацията. Понеже аз бях на път да я преоткрия по неподходящия начин(бая ми дойдоха биричките), здрависахме се набързо и се разделихме по пътищата си.

По пътя към вкъщи си мислех дали да си купя един или няколко огъня. Един за мен и още няколко за да ги раздавам на редовните си клиенти – мисля че би им дошло добре да си имат под ръка.

„ Не се гаси туй що не гасне. Ако гасне, залей го с още бензин „ Тил Линдерман (сигурно)