Хърди-гърди-то трябва да е звукът на човешките отношения

Днес отидох по-късно на работа. Не бях сигурен, че даже можех да отида. Не се чувствах особено добре. Отново бях навестен от беззъбата фея на безсънието(беззъба й викам, щото явно не ми ще зъбите, а само сънищата). По дяволите тая кучка ме обича! Сигурно някой ден ще свикна с нея и даже ще пушим по нощите ама засега сме в обтегнати отношения и съм си взел една фейоловка(от продавалник, разбира се) и я шамаря съвсем редовно. От убежденията ми досега стигам до извода, че явно си пада по садо мазото щом се връща всяка вечер и не й стига. Може би следващата част на 50 Shades of Grey ще се казва 50 Shades of the Toothless Fairy и тая шматка ще го играе добре. Както и да е – стиснахме си ръцете, крилете(кой квото има) и се замъкнах към терасата да си взема никотиновата доза. Запалих. Отново погледа ми обхождаше обстановката. Гледах съществата шаващи  забързано нанякъде. Кой с дете, кой с куче, кой със съпруг, кой с друга твар. Виждах някои от тях как намираха онази негативна енергия да обсъждат гнева си един към друг. Бяха изнервени, бяха крещящи, бяха доста намръщени, дърпаха каишката/ръката на малкото създание до тях. Зачудих се. Откъде всичката тази омраза? Не би ли трябвало като си решил да имаш приятел в живота си(животно, дете, съпруг/а) да си го искал за да си споделиш положителните емоции с това живо нещо? При вида на тази гледка цигарата ми вече не ми беше толкова вкусна като преди. По някакъв телепатичен начин усетих горчивината на отношенията. Докато я наблюдавах как гасне в ръцете ми напомняйки ми на туптящо сърце, ми мина през главата – не може ли просто по същия начин да туптят и техните сърца когато са хванали за ръка/лапа другарчето си?

Все пак реших да отворя ресторанта си. Навлякох се набързо, запалих и потеглих. Докато ходех не се оглеждах много, много около себе си. Не обичах да гледам хората около себе си и да поемам от омразата им. Исках да отида на работа с добро настроение. Въпреки това ги чувах. Чувах омразата и ненавистта им. Колко гняв бяха събрали и го изливаха по мобилните си телефони, по лицата на други обслужващи ги. Явно търсеха виновника за техните емоции, неосъзнавайки че всъщност май те си бяха. Нямаше кой да им го обясни. Те не искаха да го разберат. Пристигнах. Забелязах, че някой ми беше счупил един от прозорците. Запалих, вдигнах рамене и си казах :

-          Е, щом се чувстваш по-добре от това, бъди щастлив.

Не намерих смисъл да се ядосвам. Щом някой го е направил, значи е имал причина. Каква ли е била, не ме интересуваше. Най-безцеремонно си отключих, влязох вътре, почистих, подредих и седнах до счупения прозорец. Не беше най-добрата идея, щото не видях едно стъкло и си го забодох едно хубаво в задника. Кво пък толкова – сигурно оная беззъбата се хилеше вещерски и се радваше от факта, че няма да мога пак да спя заради болката в задника. Поне тя беше щастлива вероятно. Запалих отново и зачаках да видя дали някой ще се появи и днес. Мина известно време. Задника все така си ме наболяваше ама както обичам да казвам : цвета на косата не си го избираш по рождение и на нас блондинките не ни е лесно. Докато кротичко си псувах безакълната глава, звънчето на вратата даде знак, че ще имам клиенти все пак. Влизащият поне външно излгеждаше един доста спокоен и уравновесен човек. Поздравих го и го попитах какво ще желае – кафе, чай, нещо друго :

-          Какъв чай или кафе, бе младеж? Сипи една бира на мен и на теб и седни при мен.

По начина по който ми говореше си помислих, че ще е доста конфликтен. Сипах две питиета и седнах срещу него. Чукнахме се за наздраве и го попитах :

-          Ядосан ми се виждаш. Какво се е случило?

-          Така е, да. Не на теб, приятелю – как можеш да си ядосан на човека, който ти сипва бирата? Ядосан съм на всичките онези гадини, които се отнасят като прасета едни с други. Всъщност не като прасета – прасетата са приятни животинки, а по-скоро като…като организми, които още не съществуват.

-          Защо мислиш, че е така? Нужно ли е?

-          Не. Никога не е било нужно да бъдем изпълнени с негативи. Мисля, че хората са уморени.

-          Уморени? От какво?

-          Уморени са да бъдат кълбо от отрицания. Не са свикнали като че ли да търсят плюсовете в ситуациите, а вместо това бият един шут на едната клечка и + става - . Сигурно е по-лесно, сигурно е по-удобно. Нямам идея, но съм им ядосан, че раздават шутове наляво и надясно без да се замислят, че между тия шутове попадат и хората, които обичат. Така ги карат  и те да се включат в мелето. Получава се ситуация, в която в един момент вече никой не знае на кого раздава удари и минусите стават много. След всичко това всеки се прибира вкъщи с насинен задник, ляга си и чака следващия сблъсък. Кълбото се завързва все повече и повече и по едно време вече започва да те задушава.

Човекът доизпи бирата си и реши да си тръгва, тъй като не искаше да се заседява повече при мен. Прекалено много се беше изнервил от всичко и искаше да отиде някъде, който никой няма да го притеснява :

-          Благодаря ти, човече. При теб се чувствам спокоен, но искам в момента да бъда насаме със себе си за да мога да отделя насъбраното от днес.

Подходих с разбиране, въпреки че ми се искаше да си побъбрим повече, но той беше твърдо решен, че не желае да бъде тук нито минута. Все пак го попитах :

-          Искаш ли да ти пусна малко музика и да те черпя още една бира преди да тръгнеш?

Зачуди се, но в крайна сметка кимна потвърждаващо. Попитах го какво желае, но той остави на мен да преценя. Тогава реших да му пусна това, което на мен ми действа доста успокояващо и весело, а именно : Finntroll – Aldhissla. Видях блясъка в очите му и една страхотна 240-каратова усмивка :

-          Харесва ли ти настроението?

-          Да, човече! Това определено ми идва доста приятно за моменти като този. Наздраве!

-          Наздраве!

Докато пийвахме кротко от халбите си обсъждахме какво ли не. Изведнъж напрегността изчезна, смеехме се, забавлявахме се, дори си сипахме по още една, и по още една. Е, малко прекалихме по едно време и трябваше да си тръгваме. Клатушкайки се едвам уцелихме вратата и се посмяхме доволно. Фъфлейки си пожелахме приятна вечер и всеки потегли към у тях си(може би).

Една напред, две назад и така успях да стигна до вкъщи. Интересна комбинация от емоции беше тоя човек. Поне разбрах колко му трябва на човек за да разпука пресъхналите си от гняв устни – няколко бирички, енергична музика и приятна компания. Успях да се почувствам удовлетворен от работния ден. Тръшнах се на леглото и ми се насълзиха очите – още си ме болеше задника. Теглих си една майна и прегърнах възглавницата. Зачаках оная фетишистка да ме посети, че й бях навит за едни яки шамари.

Бъдете добри един към друг – дори и към феята на безсънието. Тя не е виновна, че такава й е работата. Както е и при нас – всички работещи, които би трябвало да се опитваме да си направим живота по-лесен и по-добър. Все още съм убеден , че аз съм един от малкото хора на тоя свят, който си мисли че всъщност ние не сме онези изнервеняци, на които всеки е виновен. Ние сме едни прекрасни фенове на Finntroll-овската енергична музика и ми се иска някой ден да попием и потанцуваме около огъня заедно…хванати за ръце!