Доста често си задавам въпроси без отговори. Някак не е интересно когато можеш да си поставяш въпросителни, а следващите редове да завършват с точка. Къде, къде по-интригуващо е над тази точка да завъртиш нещо по-различно. Може би на това се дължи и странносънието ми(така го наричам, защото нито е безсъние, нито е... съние).
Въпреки че цяла нощ главата ми се въртеше точно като завъртулката над точката, беше време за ресторанта. Направих си голяма чаша кафе, запалих и се метнах на терасата. Точките още спяха. Ах, колко им завиждах. Сигурно са си легнали уморени от изминалия ден и са заспали като многоточие. Искаше ми се и на мен да се случи. Докато цигарата кротко гаснеше в ръцете ми наблюдавах как спокойно падаха дъждовните капки. Завиждах и на тяхното спокойствие. Въпреки, че падаха и се размазваха на повърността, те изглеждаха някак удовлетворени. Слушах приятният звън. Да, Майката Природа днес беше тъжна поради някаква причина. Може би и тя се чувстваше неспокойна, гледайки ни отгоре. На нея не завиждах. Агонията, която тя изпитва сигурно е жестока - сигурно дъжда беше нейния начин да го покаже. Очите ми се напълниха с емоционални дъждовни капки при тази мисъл. Запалих още една и потеглих.
Сгушен в балтонът си крачех с бавни стъпки до ресторанта. Хората се бяха подготвили с щитовете си срещу емоционалния изблик на природата - кой с дъждобран, кой с чадър, кой с каквото имаше. Чудех се от какво се пазят те? Защо в такива ситуации те предприемаха защитен механизъм и се пазеха от това? Може би ги е страх, че ще поемат от меланхолията, от депресията, от травмите на дъждовните капки. Стигнах.
Целият бях мокър. Направих си един топъл билков чай. Запалих и продължих да гледам джапащите в локвите хора. Изглеждаха изнервени. Не разбирах от какво. Вероятно отражението им не им харесваше. Това за мен означаваше, че не бяха щастливи от това, което виждаха в себе си. Именно това носеше дъжда - отблясък на това, което всъщност сме. Когато стъпваш върху собственото си отражение, то се размазва, но пък от друга страна когато никой не те тъпче дъждовното огледало те наблюдава по същия начин както ти го гледаш. Дали с усмивка, дали с тъга - от теб зависи. В далечината видях едно малко русо момиченце с родителите си. Те се бяха забързали с някое топло място, а то скачаше от локва в локва - изглеждаше доста щастливо. Виждах усмивката му при всяко едно цамбурване. Постоянно го приканваха да побърза за да не настине, но то не обръщаше внимание. Продължаваше с още по-голям ентусиазъм да търси следващото място в което да скокне. При всяко приземяване се чуваше страхотен смях. Всички бяха облечени в тъмни тонове, а само то беше с един ярко жълт дъждобран. Сигурно това беше неговата усмивка, която пращаше към Майката Природа и се искаше да я успокои. Сигурен бях, че при вида на тази гледка, тя също се усмихваше на малкото хлапе, което 'поругаваше' нейните сълзи. Доизпуших и се прибрах.
След известно време с появи един човек. Целият беше мокър до безобразие. Забелязах, че не носеше нито чадър, нито дъждобран, нито какъвто и да е било друг вид щит. Поканих го да седне на някоя от масите и разбира се седнахме на по чаша чай. Предложих му топло одеало и се заговорихме.
- Здравей, посетителю. Навън е доста мокро, а? Как така не си се подготвил?
- За кое? За дъжда ли? Че от какво да се пазя?
- Не те ли е страх, че можеш да настинеш?
- Не бих казал. По-скоро ме е страх от това, че хората се пазят един от друг. Настинката е нещо преходно, но емоционалния дъждобран, който са си поставили е доста по-страшно нещо. Когато го облечеш, ти оставаш имунизира срещу настроенията и чувствата на останалите. Най-лошото е че хората сами го нахлузват. Докато идвах към ресторанта ти всички бяха навлечени с по няколко.
- Толкова резервирани ли мислиш, че са?
- Възможно е. Вероятно са предпазливи, вероятно искат просто другите да не забелязват колко травмирани са всъщност, но не осъзнават, че въпреки дъждопредпазното облекло всъщност те не се пазят от дъжда, а от останалите. Защо поставят такива граници на това, което се случва с тях, не можах да си обясня. Не мисля че е удачно да се криеш в твоите собствени дебри на емоцията, на меланхолията. Според мен трябва да дадеш воля на това. В такива моменти винаги ще има кой да дойде да ти предложи топло одеало и чаша топла напитка. Както ти направи.Благодарен съм ти затова. Явно и ти си се понамокрил доста докато си идвал насам, но не виждам да се чувстваш неспокоен от това. Може би и ти не обръщаш толкова внимание на дребнавостите. Ти как смяташ? Кое е по-значимо - да се намокриш от дъжда или да се намокриш от негативите?
- За мен по-скоро е по-тъжно когато дори в слънчев ден ти си дъждовен отвътре. Душевният чадър, който си поставяш може да те спре да дадеш воля на това, което се случва в теб. Когато е отворен съзнанието ти има ограничено полезрение и не вижда какво се случва около него. Когато е затворен за него става все по-трудно да се справи с яркостта на слънчевите лъчи и затова го отваря отново. Залъгва се, че това му носи някакъв вид спокойствие, но не си дава сметка, че всъщност слънцето е онази усмивка, която се опитва природата да му даде. Колкото по-голям е чадърът, толкова по-трудно му е да се огледа наоколо. Остава му отражението в локвите.
Клиентът ми отпи от чашата си и пожела да изпушим по една цигара навън. Запалихме. Продължаваше да вали още по-яростно. Вече улиците бяха пусти. Нямаше ги и малчуганите, които скачаха от локва в локва. Докато пушехме си говорехме точно затова. Двамата бяхме на мнение, че точно те бяха малките слънца в дъждовен ден, които се пробваха да донесат малко позитивизъм в мъглата от намръщени, мокри хора. Продължихме да си бъбрим известно време и той ми сподели, че трябва да потегля. Пожелах му приятен ден и се разделихме.
Докато привършвах с работата в ресторанта, дъжда почти беше спрял. Заключих и се запътих към вкъщи. Запалих. Мислех си за онзи мокър човек, който ме посети. Радвах се, че той някак беше намерил начин да се чувства щастлив в морето от тъга. Беше съблечен във време, в което трябваше да се пази. Не искаше да се ограничава. Той протестираше срещу това. Представих си го точно като малкото русо момиченце преди години - усмихнат с току що наболи млечни зъбки, подскачащ наляво, надясно. Бях твърдо решен и аз да си купя жълт дъждобран и следващия път когато завали да заподскачам като ненормален по целия път до работа. Със сигурност Майката Природа ще ми се смее доста, но нямам нищо против да се посмеем заедно!
No comments:
Post a Comment