Посинените усмивки

„ Добро утро! „ каза будилникът ми. Той не знаеше, че за мен това „ Добро утро! „ беше настъпило няколко часа преди той да нададе глас. Не го виня – може би той спеше по-спокойно от мен. Потърках изморените си очи и започнах да се подготвям за деня. Днес мислех да отворя по-рано. Направих си чаша кафе, запалих и се отпуснах. Някак чувствах, че ще е странен ден. Все още беше тъмно навън. Обичам да се събуждам по това време докато още другите спят или може би не. Може би и те мечтаят да имат дълбок сън, но пък може би и те са се потопили в раносутрешната магия на кафето и цигарата на някое летище за размисли. Докато цигарата гаснеше в ръцете ми като туптящо сърце, се зачудих дали днес ще ме посети някой интригуващ клиент с интересна история. Реших, че е време да потегля към моето местенце. Облякох се и се запътих.

Навън започна да се развиделява. Малко по малко улиците започнаха да се пълнят със забързани хора. Докато ме подминаваха се стараех да не попада моя в техния поглед. Има нещо, което не ми харесва в изражението им рано сутрин. Повечето от тях изглеждаха намръщени все едно слънцето изгаряше ретините им. Виждаше се омраза, студ и гняв. Замислих се какво би породило толкова негативна енергия само кратко време след сън. Липсата му? Непълноценността му? Студеното легло? Седнах на една пейка и запалих. Наблюдавах ги. Ходеха с наведени глави, намръщени. Не изглеждаха красиви така. Някой или нещо ги беше направило такива. Натъжих се от това, че всъщност хората са хубави, но по това време на денонощието не можеха да бъдат такива. Може би те не го знаеха или не искаха да го осъзнаят. Поех отново. Стигнах.

Завъртях ключа и се заех с подготовката на ресторанта. След като приключих, запалих и отново излязох навън към набръчкания свят. Слънцето вече пронизваше мъглата и се опитваше да достигне до нас за да ни постопли. Не успяваше обаче. Дори тези, които попадаха под стрелите му бяха построили невидим щит и му показваха среден пръст с думите : „ Разкарай се! Не си ми нужно! „ . Сигурно това беше най-тъжният момент за тази горяща топка. Опитваше се да направи хората малко по-спокойни, малко по-щастливи, малко по-усмихнати. Уви, те бяха толкова вглъбени в негатива. Върнах се обратно и зачаках звука на звънчето. Не мина много време и при мен дойде млад човек, увит до горе с топли дрехи. Седна на една от масите. Загледах се за секунда в очите му. Бяха зачервени. Чудех се от какво ли – от недоспиване, от носталгия? Беше тъжен. Отидох при него и му предложих топла напитка(нали на тъжните хора се предлага топла напитка). Той вдигна глава и само кимна. Направих му от моя чай. Занесох му го и седнах при него. Дълго време не си казахме и дума, той само съзерцаваше крачещите хора. Пристраших се все пак аз да поема разговора :

-          -  Здравей, човече. Как си?

Отпи и ме погледна с почти навлажнен поглед :
- Здравей и на теб. Искам да бъда прям с теб и ще ти споделя, че не се чувствам добре. Вечерта имах най-хубавия сън. Сънувах, че се намирам на място обграден от зелени поляни и щастливи, усмихнати хора. Разхождах се сред тях и комуникарахме сякаш се познаваме от дълги години. Не исках никога да свършва. Събудих се с усмивка. Излязох навън с толкова приповдигнато настроение. Днес бях решил, че ще е най-хубавият ден в живота ми. Изведнъж почувствах, че нещо ме притиска. Заля ме дъжд от юмруци на омраза. Задавах си въпроса „ Защо? „ неколкократно, но юмруците бяха силни и агресивни. В един момент вече усмивката ми беше изпаднала в безсъзнание. Грохнах на земята. Започнаха и ритници в главата. Ритаха ме със злоба. След целият този агресивен мач, реших да посетя твоето заведение да поема дъх, преди да продължа пътя си.

Гледах емоционално пребият човек срещу мен. Попитах го :
- Имаше ли желание да отвърнеш на ударите? Не успя ли да се предпазиш?
- Не, човече. Опитвах се да отвърна на ударите с усмивка. Помислих си, че това ще е най-ефективното оръжие, но уви – бях в грешка.

Чудех се как да закърпя раните му. Нямах ефективна аптечка, но му предложих да запалим по една и да излезем навън. Съгласи се. Докато подръпвахме продължавахме да си говорим за безмилостния мач, в който той беше участник. Слънцето освети лицето му. По дяволите какво бяха сторили хората с него?! Целият беше в кръв. Рекох му :

-        -  Човече , нямам лепенки за твоите рани, но бих ти предложил да изиграеш един реванш. Провай!

Издишвайки той се съгласи. Здрависахме се и се разделихме. Настана вечер и беше време да затварям. Залязваше. Запалих една и запътих към вкъщи. Чух тичане след себе си. Обърнах се и отново видях младежа.

-         -  Победих! С нокаут! Чувствам се страхотно!

С изумление го попитах как е успял.

-        -  Въпреки яростните удари аз продължих да усмихвам до последния зъб в устата си! Хората бяха учудени от издъжливостта ми. Падах, ставах. Имах енергия за още рундове. Раздавах безмилостни шамари от позитивизъм и опонентите ми вече бяха изморени. Когато удари гонга за край на мача, те вече бяха на земята, а аз ликувах с усмивка. Имаше даже част от публиката, която ме аплодираше. Аз успях, човече. Успях. Мисля да продължа кариерата си на професионален боксьор и ще се бия в твоя чест! Бъди щастлив!

Този ъперкът беше в моите зъби. Поех го с удоволствие и се замислих колко ли още такива бойци има. Надявах се всеки да е като него и някоя сутрин да се разхождам сред такива победители. Прибрах се. Запалих. Още ме болеше ченето от този удар, но това беше най-усмихнатата болка, която съм усещал.