Забравените призраци

Събудих се отново след спокойната, безсънна нощ. Появих се на терасата, запалих една никотинова клечка и се загледах в прекрасната мъгла, която се беше разпиляла. Пушекът се сливаше със заобикалящото, също както мислите ми се сливаха една в друга. Запалих още една и потеглих към ресторанта си. Докато крачех наблюдавах минаващите сенки около мен. Само това се виждаше от хората. Замислих се. Това ли остана от тях – обездушената форма? Изглеждаха ми тъжни. Бяха се сгушили в топлите си палта. Изглеждаха сиви. Дали палтата успяваха да ги стоплят достатъчно?

Стигнах до ресторанта. Почистих и подредих. Запалих още една цигара и излязох навън. Сенките продължаваха да ходят покрай мен, замислени и забързани кой знае за къде. Рано беше за клиенти, но по едно време звънчето на врата се раздвижи и ме навести един белобрад старец. Седна на една от масите до прозореца. Също като мен се беше втренчил в силуетите. Отидох да го попитам какво мога да направя за него.

-         -  Благодаря ти, млади момко, но влязох само за да се постопля.

Въпреки всичко аз му направих една голяма чаша чай. Направих и на себе си и седнах на неговата маса. Виждах в очите му благодарност. Попитах го :

-          - Какво виждаш?

Той ми рече :

-          - Виждам едни много объркани духове. Те се лутат в мъглата и не знаят по кой път да поемат. Липсва им помощ, дрехите не ги стоплят, обувките им пропускат вода, ръкавиците им са скъсани. Студено им е.

-          - А на теб? Студено ли ти е?

-          - Не и сега. Нали ми направи чай? Ето точно толкова малко е нужно за да се посгрея. Знам че в момента, в който изляза през тази врата, отново ще се върна в света на замръзналите призраци. Въпреки това аз ще имам едно малко топло място, което ми е дадено от теб. Всеки път когато ми стане студено то ще ми дава топлото палто, дебелите ръкавици, здравите обувки.

Старецът отпи последната си глътка чай, благодари ми и си тръгна. Запалих и излязох.Наблюдавах го как се слива с тълпата. Сега забелязах, че той беше облечен твърде леко, но по нищо не личеше да му е студено. Издишах и се усмихнах. Чувствах се щастлив.

Мина време. Нямах други клиенти и реших, че е време да затварям. Точно когато излязох, някой ме потупа по рамото. Обърнах се видях отново същия старец. Носеше ми един пуловер. Даде ми го с думите :

-          - Благодаря ти, синко че успя. Благодаря ти, че беше онзи Прометей, който донесе огъня на хората. Благодаря ти затова, че от сега нататък скитащите духове ще намерят светлината, която ще ги сгрее.

Погледнах го в очите и видях онзи топъл поглед. Облякох пуловера, благодарих му и му пожелах отново да ме навести – ресторанта ми винаги ще е отворен за него и винаги ще му  правя една голяма чаша чай. Всеки от нас потегли по пътя си. Обърнах се. Него вече го нямаше. Запалих. Закрачих към вкъщи. Казах си :

-          - Всъщност колко ни трябва за да ни  топло? Чаша чай? Хубав пуловер? Не. Материалното няма да ни сгрее толкова, колкото душевното.